— Тъкмо това имах предвид — вметна персиецът — Тази бележка е била написана и залепена от Ел Гхани по заръка на великия шериф. Цял свят го знае и го приказва и по тази причина го наричат Абадилах ел Варака, Абадилах с бележката. Той не може да го понася, защото ако на някой служител на султана хрумне да проследи името до първоизточника, това може да коства на неговия носител свободата, състоянието, че и нещо повече. А сега те моля да ми разкажеш какво се случи при вашата среща.
При тази подкана Халеф насочи с едно многозначително прокашляне вниманието ми към себе си и ме погледна умолително. Трябваше да се разказва! И това бе поискано от мен, не от него! Който знае каква страст бе разказването за него, лесно ще разбере какво трябваше да ми подскаже неговият поглед. Хаджията беше убеден, че само той единствено притежава умението да опише една случка по правилния начин. Дори мен, когото смяташе във всяко друго отношение по-вещ от всички останали, не считаше достатъчно способен да предам едно събитие. Да не говорим за такова с естество като сегашното! Едно възкресение от мъртвите! Ограбване на шиитско светилище от сунит — пратеник и любимец на великия шериф! И кой щеше да чуе разказа? Мъж, който заемаше една от най-високите шиитски служби и беше даже приятел на нашия мирза Джафар. Не бяха ли това повече от достатъчно причини с този разказ да се заеме един напълно пригоден за целта мъж? И кой беше такъв мъж? Единствено хаджи Халеф Омар, шейхът на хаддедихните от голямото племе шаммар! Дадох му със знак позволение и той тутакси подхвана своята реч:
— По какъв начин е станала нашата среща, искаш да знаеш? Аз ще те осведомя точно как се случи и съм убеден, че ще следиш словото ми с молитвена вдълбоченост и удивление. Аллах на всеки човек е дал уста и език. Не всеки обаче е получил възхитителната дарба да излива с помощта на езика от тази уста миналите, настоящите и бъдещите събития на световната история в такъв красив и несмущаван порядък, както го изискват законите на изкуството и правилата на плавната, благозвучна реч. И тъй, приканвам те да слушаш и да не ме прекъсваш.
Трябва да призная, че сега ни бе предоставена възможността да чуем един шедьовър, разбира се, шедьовър в стила на Халеф. Той умееше да превърне неподвижното в подвижно и мъртвото — в живо. При него всичко получаваше форма, цвят и съдържание. Умееше и най-простото да опише по начин, който му придаваше прелест. Врабчето прерастваше в албатрос и капката — в наводнение. От Ханнех правеше богиня, от мен — поне полубожество, но от себе си — едно от онези непонятни същества, които владеят всички закони, сили и власт и живеят в поезията на Изтока. Хвана ме страх до небето как ли ще възприеме персиецът това описание. За щастие той беше ориенталец, следователно умееше да извлича истината и слушаше бликащата фантазия с онзи безмълвен, сияещ прехлас, който в Запада е свойствен само за доверчивото дете при разказването на приказки.
В края на разказа Халеф отправи към агата очи с подканящ към оценка поглед. И когато този въпреки това остана смълчан, защото не можеше така бързо като разказвача да намери обратния път към действителността, попита:
— Е, какво ще кажеш? Чувал ли си някога такива дела и долавял ли си някога такава вълшебна поезия в добре подредените слова на някой хакавати [83]? Схвана ли това кияме, възкресението на един мъртвец, който още не беше съвсем умрял и се върна отново на земята, макар още да не я бе напуснал?
— Да, ти си един прекрасен разказвач, какъвто рядко съм срещал — заяви запитаният с пълна сериозност. — Човек би могъл цял ден да те слуша.
Това беше похвала, която стоеше за дребния мъж по-високо отколкото удивлението от неговата мъдрост и храброст. Той се обърна на седлото и се провикна към Ханнех, следваща ни на известно разстояние:
— Сега трябваше да чуеш какво каза Кхутаб ага, о, Ханнех, най-красиво цвете от всички градински лехи на ощастливяващата женственост! Той рече, бил съм несравним разказвач, когото човек можел да слуша до Съдния ден, без и един-едничък път да закопнее за радостите на Рая. Така смъмреният бе похвален, принизеният — извисен, и геният — най-сетне признат в неговата възвишеност. О, Ханнех, обична моя жено, о, Кара бен Халеф, мой послушни сине, следвайте ревностно примера на вашия съпруг и баща, а сетне ще спечелите същата слава и един ден само привидно ще умрете, но иначе ще стигнете добре съхранени до идните поколения! Аллах, Пазителю и Закрилнико, дай това да стане!
— Ти ме попита — продължи в хода на мислите си персиецът, обръщайки се към него — дали мога да схвана това кияме. Тези меканци бяха почти два месеца при нас в Мешхед Али и макар там да не се случи, Ел Мюнеджи да бе положен в гроб, то ние често го виждахме часове наред вцепенен като труп, докато душата му се върнеше отново при него. Също така той често се разхождаше насън, без да знае какво прави и къде се намира.