Беше се мръкнало и след завършването на молитвата бедуините се заеха да запалят огън. По тази причина приближаването ни не беше веднага забелязано. Бяхме стигнали неусетно североизточния ъгъл и спряхме там. Искахме на първо време меканците да не видят слепеца. Той трябваше да слезе тук, където щеше да остане под надзора на Ханнех. Нямаше да направи впечатление, че тя се е отделила тук, и тъй като това уединено място щеше да представлява нейния харем, меканците щяха да бъдат принудени да го избягват. Когато подслонихме удобно и двамата, продължихме да яздим към ъгъла на кладенеца, където сега лумна огънят.
Шейхът ни видя и вежливо тръгна да ни посрещне. Вярно, не ни поздрави с «Мархаба» [91], защото бяхме врагове, и изобщо не каза нито дума, но това мълчаливо поведение изразяваше не по-малко уважение, отколкото би могъл да ни засвидетелства с някоя реч. Затова пък толкова по-шумен беше някой друг. Той скочи от огъня, където седеше, и не ме изчака да сляза, а протегна две ръце насреща ми и извика радостно:
— Най-сетне те виждам, ефенди! Знаех, че ще ми помогнеш, но времето ми се стори много дълго, още повече че с него изтичаше и кръвта ми.
Беше персиецът.
— Значи си залагал надеждата си на нас? — попитах.
— Да, само на теб, защото друг нямаше. Преди малко научих, че шейхът ти е съобщил какво бяха решили относно мен, и няма защо да ти го разправям. Само едно трябва да ти кажа, за да знаеш къде си. Меканците говориха, че ще дойдете, но аз се пазех да не издам, че съм ви срещнал и съм приказвал с вас. Ти ми спаси живота. Благодарността ми по-късно ще чуеш.
— Не трябва да ми благодариш. Промисъл на Аллах беше, че пътят ти се натъкна на нашия. И ако с това ти е бил спасен животът, не се обръщай към мен, а към него. Изтощи ли те загубата на кръв?
— Доста слаб съм, но скоро няма да го чувствам. Ела с мен до огъня и ми кажи как стана всичко и какво предстои да се случи! Чух, че щяло да има трикратен двубой. Вярно ли е?
Шейх Тавил бен Шахид беше седнал отново при огъня. Ние заехме, сякаш това се подразбираше от само себе си, място до него, Халеф и Кара — също. Хаддедихните се разположиха на неголямо разстояние от нас. Бени кхалид образуваха няколко разпръснати групи. Разговаряха оживено, но не толкова високо, че да можем нещо да разберем. Меканците седяха отделно при зидарията на кладенеца, близо до нас. Чуваха всяка произнесена от нас дума. Без да се съобразявам с някого, отговорих на въпроса на персиеца:
— Да, вярно е. Ние вече определихме въпросните трима. Това са шейх хаджи Халеф Омар, Кара — неговият син, и Омар бен Садек — един от нашите войни.
— Как и с какви оръжия ще се проведат битките?
— Това още не е уточнено.
— Аллах! Аз съм виновен, че тези трима души трябва да рискуват живота си за мен и все пак нямам никаква вина! Представи си, тези крадливи кучета са скрили по път в пустинята своя грабеж! Дори и да победите и моите асакер [92] да бъдат освободени, напразно ще сме направили тази далечна езда и няма да получим откраднатите предмети.
— За тая работа да си мълчиш! — повели му шейхът на бени кхалид. — Тези, които обвиняваш, чуват твоите думи, а аз не мога да го позволя, защото са мои приятели и гости. Ако продължиш по този начин да говориш, ще си взема думата назад и ще накарам отново да ти отворят артериите.
Не биваше да оставям Тавил да вярва, че тук той е единственият господар. Ето защо отговорих спокойно и категорично:
— Позволи, о, шейх, тук да съм на друго мнение! Трябва ли да се откажа от някое от правата, които в случая притежавам?
— Не — отговори той.
— Добре! Ако меканците са твои приятели, то Кхутаб ага е мой. Той беше разменен срещу теб и е свободен мъж. Но един свободен мъж може и свободно да говори, а ако оскърби някого с приказките си, то нека се брани онзи. На друг разрешение няма да дадем.
— Дали ще ми разрешите, или не, ми е все едно — отвърна той гордо. — Тук, при този кладенец, аз съм господарят и който оскърбява гостите ми, оскърбява и мен, а това аз ще накажа. Повтарям, ще наредя този шиит отново да бъде вързан, ако още веднъж каже подобни думи.
— Тогава и аз ще направя същото с теб — отново ще те пленя.
— Машаллах! Как се каниш да я подхванеш тая уйдурма?
— Това спокойно остави да е моя работа! Много добре знам как да се държа в подобни случаи… Може би познаваш този вид оръжия?
Измъкнах двата револвера от пояса си и му ги показах.
— Аллах! — извика той. — Това са пищови с много и бързи изстрели, каквито имат франките. Как си се сдобил с тези оръжия?
— Ти чу, че съм от Магхриб. Там не само християните, но и мюсюлманите притежават такива пищови и умеят добре да боравят с тях. Веднага щом опиташ да заловиш моя персийски приятел, ще заповядам да те хванат. Ако се наложи, първият куршум от тези многозарядни цеви ще мине през главата ти.