Тавил ме погледна втренчено в лицето. Когато издържах погледа, той кипна:
— Почти се разкайвам, дето ти дадох думата си.
— По-добре се погрижи аз да не се разкайвам, дето съм дарил с доверие тази дума!
— Изразяваш се много властно, ефенди!
— Имам основание! Ще ти дам, впрочем, съвета да не споменаваш толкова често, че тези меканци са твои приятели. Ако аз наричам баш насир мой приятел, то не рискувам нищо, защото той е честен мъж, но преди да представя хора, преследвани през половината пустиня за кражба, зряло ще размисля.
— Те не са крадци. Ние ги претърсихме и нищо не намерихме.
— Кхутаб ага, напротив, твърди, че са скрили плячката си. Значи нещата опират до твърдение срещу твърдение.
— Яздете тогава обратно и претърсете пустинята! Ако намерите откраднатите предмети и ми ги донесете, ще ви повярвам, по-рано — не.
— Добре! Ще търсим и ще те убедим. Да, казвам нещо повече, ти самият ще намериш тези предмети.
Той вече отваряше уста за остър отговор, но го сдържа, защото в този миг откъм мястото, където седяха меканците, прозвуча многогласен крясък. И когато се огледах за причината на техния ужас, видях фигурата на слепеца да пристъпва с бавни крачки към светлинния кръг на огъня. Държеше лявата си ръка така, сякаш някой го водеше! Дясната беше вдигнал за странен жест. Ханнех ни каза по-късно, че първо лежал като в сън и после внезапно скочил и тръгнал, без да й остане време да го задържи.
— Ел Мюнеджи, Ел Мюнеджи…! Неговият дух… неговият дух… неговият дух! — закрещя Ел Гхани високо от ужас, а спътниците му гледаха с вперени очи действително призрачно въздействащата фигура.
Бени кхалид също бяха във висша степен слисани. Гледаха осветената от трепкащия огън призрачна фигура, слушаха думите «Дух!» и като суеверни хора също бяха обладани от страх. Всички очи бяха отправени изплашено към Ел Мюнеджи, докато нашите бяха изпълнени с очакване какво ще направи.
Той пристъпи с две бързи крачки напред и заговори с ясно доловим глас, високо вдигната глава, но затворени очи:
«Кълна се в Деня на Страшния съд, кълна се в душата, която порицава сама себе си. Нима смята човекът, че не сме Ние в състояние да съберем на едно място неговите собствени кости? Но наистина в състояние сме Ние да върнем точно предишния им вид дори и на върха на неговите пръсти. Но желае човекът непрекъснато зло да твори за бъдещите дни. И затова пита той: „Кога ще настъпи Денят на Страшния съд?“ Но когато обаче заслепен бъде неговият взор, когато притъмнее Луната и когато се покрият един с друг Слънцето и Луната — ето тогава ще каже човекът:
„Къде е мястото, към което може да се избяга?“ О, не, няма място, където може той да се подслони! Само при твоя Господар е мястото, където може да се отиде и да се спре през този ден. През този ден съобщено ще му бъде на човека за всичко, което донесъл е той със себе си и което е оставил зад себе си. Тогава човекът свидетел сам на себе си ще бъде той. А ако иска нека по едно да брои и предлага оправданията свои.» [93]
Това беше началото на седемдесет и петата сура от Корана. Ел Мюнеджи спря по средата. Говореше с кух тембър, сребристобялата брада трепереше, а одеянието му леко се движеше. Огънят хвърляше редуващи се светлини и сенки върху неговата фигура. Всичко това му придаваше нещо неземно, толкова повече че изговорените слова се отнасяха за Възкресението. Признавам откровено, че дори аз, дето знаех как стоят нещата, бях смутен. Някаква особена боязън премина доловимо през крайниците ми. Кой познава множеството различни вълнения на вътрешния човешки мир и тайнствените импулси, от които са събудени?
Ето че слепецът поде отново със същия проникновен тон:
— Да, ти си тук, ти говориш с мен, ти ме водиш и аз те следвам! Аз съм далеч от земята. Не мога да различа телата на хората, но виждам талазите на техните недъзи и грехове да се вълнуват като океан от полюс до полюс. Високо над мен свети без начало и край любовта на небето. Високо над мен се молят множествата блажени за светлината на света. Дълбоко долу се стеле мракът над равнини, омразата и раздорът обгръщат планини и долини. Къде са тези, които слушат Божия глас и се изкачват нагоре към вечното щастие? Те са толкова малко, че не съм в състояние да ги видя. Родът на човека няма очи да вижда и няма уши да чува. Той върви към нощта вместо към деня. Един друг се примамват и си махат, един друг се тикат и бутат. Така се водят и блъскат нататък и нататък, от светлината към мрака. Не искат хората вече да бъдат ръководени и водени от Аллах. Те считат собствения си дух за по-умен от духа на любовта и истината, който управлява всички небеса и насочва всички светове. Те не съдят има ли бог, или не. Или го отричат, или, ако не го правят, построяват храм от своята сляпа, «учена» самомнителност, в който поставят подобието на високомерната си слабост, за да го нарекат «бог». Казвам ви, това преклонение пред собственото ви безсилие е идолопоклонничество, което Аллах ще накаже по-строго от несъзнателната заблуда на езичниците, които почитат разни божества само защото не са имали Откровение. Така казва Бен Нур, Сина на истинската светлина, на когото вие не позволявате да проникне във вашите сърца и да освети душите ви.