А преди да го улучи смъртоносният куршум, беше обхванат от едно предчувствие за смъртта, което за съжаление се изпълни. [109]
Казвам «предчувствие», защото той не го изрече ясно. Сещам се по-нататък за една вечер, когато седяхме високо горе в самотата на Пушечния каньон и разменяхме сериозни мисли. Докоснахме също свръхсетивното и аз бях споменал молитвата. Той каза:
«Да, великият, добър Маниту изисква хората да говорят с него, защото всяко дете трябва да приказва със своя баща. Когато човек е в опасност и го помоли за помощ, той изпраща долу своите воини да се бият за него. Моят приятел Шарли нарича тези приятели ангели, аз им казвам воини, защото животът е само битка. Ти понякога също не казваш ангел, а ангел-пазител. Но аз знам, че при мен са повече, когато ми е необходима подкрепата им.»
«Откъде го знаеш?» — попитах.
«Когато ги виждам, аз ги поздравявам, значи го знам. Защото онова, което човек вижда, е определено. Ще знам също кога ще умра, те ще ми го кажат.»
«Винету!» — подскочих изумено, понеже знаех, че говори сериозно. Той много рядко се шегуваше, а с такива неща — никога.
«Да, ще ми го кажат — заяви. — Ти навярно често си се учудвал, че в мигове на опасност съм извършвал нещо неочаквано, което сякаш е нямало причина и въпреки това ни е спасявало. Ти пишеш за моята интелигентност, но аз само постъпвам според волята на тези, които наричаш ангели-хранители. Може би ще дойде време да ти кажа повече за тях. Сега аз самият трябва още да уча, защото не е лесно да ги разбереш, и аз все още често се заблуждавам. Всеки човек може да долавя какво му казва Маниту чрез ангелите, ако се вслушва повече в себе си и техните гласове и се старае да не ги натъжава, като върши зло.»
За този разговор се сетих сега при Бир Хилу. Заблуждавал ли се бе Винету? Тези «войни на великия, добър Маниту» образи и творения на неговата фантазия ли бяха? Това едва ли можех да допусна при неговата силна дарба за наблюдателност. Но дори и да дарях с пълна вяра думите му, то това не ми даваше никакво обяснение за хода на днешното събитие, което можеше да е говорене насън или даже раздвоение на личността на мюнеджията.
Също по време на дълбокомислените приказки на моята стара, достопочтена Марах Дуримех [110] понякога бе изпадала някоя дума, сочеща извън Отсамното, но никоя, за която бих могъл да се заловя сега. Напълно естествено за мен преди всичко бе важен въпросът каква позиция да заема като християнин за това, което бях чул и видял. В казаното от Бен Нур всъщност не можех да открия нищо, което да окачествя като враждебно на вярата. Всичко се отнасяше само до смъртния час, не за самото Небе. Опасение ми внушаваха не неговите думи, а самият той. И ако си имахме работа с нервно болен или лунатик, то това бе чисто медицински, не теологичен проблем.
Вярно, онзи час там при скалите ми бе оказал необичайно въздействие. Предните събития, личността на слепеца, неговият завладяващ начин на изразяване — всичко това имаше траен ефект. Тоя Бен Нур, тоя Син на светлината май не беше съновидение!
Така бях потънал в мисли, че трудно дойдох на себе си, когато след доста време Халеф попита:
— Сихди, и ти ли се чувстваш като мен? Искам да заспя, но не мога. Онова, което чух, се превръща в дело, думите се преобразяват във фигури. Аз стоя при Портата на Отвъдното посред смъртния час, и виждам край мен да се точат дружини от блажени и неблажени към Ел Мизан, Везните на справедливостта. Оттук насетне ще се моля горещо да не бъда един ден причислен към тези, които се сгромолясват в Провалата на гибелта! Наистина ти казвам, Бен Нур направи от мен друг човек!
Говореше със свещен плам и със същия патос последваха думите на баш насир:
— Да, ефенди, аз изразявам съгласие с хаджи Халеф. Какъв грешен и безполезен човек съм бил само! Колко много думи на Бен Нур звучаха така, сякаш бяха изречени точно за мен! Чуй какво ще ти кажа!