— Говори! — отвърнах.
— Любовта ме плени, грабна ме дълбоко. Благост, милосърдие, помирение и опрощаване! Хвана ме страх до небето. Достраша ме от Ел Мизан, Везните на справедливостта. Ние осъдихме меканците на бастонада, но ако зависи от мен, няма да получат и един удар. Опазил Аллах! Тая бастонада ще ми бъде зачетена Отвъд! Ти сигурно ще си съгласен, но какво ли ще рече хаджи Халеф Омар?
Бях напрегнат за отговора на моя мил дребен Халеф. Той, който бе привързан с такава любов към своя курбач и рядко пропускаше възможност да го раздвижи, заяви:
— И аз съм на същото мнение. Няма да карам да ги налагат. Нека си продължат безнаказано пътя към Мека и после нагоре към Моста на правосъдието. Аз няма да ги съдя! Прав ли съм, сихди?
— И да, и не. Неправоспособният не бива да съди. Но съдията представлява закона и трябва да произнесе присъдата според неговите предписания. Онези строги Везни на справедливостта не изискват злодеят да остане ненаказан. Но понеже си получихме обратно откраднатото и Кхутаб ага е съдия и представител на Канс ел Адха, то аз също съм на мнение, че можем да опростим на крадците заслуженото наказание. Впрочем те и бездруго нямаше да го получат в пълна мяра, както го бяхте замислили.
— Какво чувам? Значи ти пак си имал на ума си твоето човеколюбие?
— Този път не толкова то, а благоразумието си каза думата. В Мека ние навярно пак ще се срещнем с тези хора и аз сметнах, че не бива да повишаваме желанието им за отмъщение до най-висока степен. Ето защо се радвам, че двамата изцяло се отказвате от наказанието. Ако у тях все още има някоя добра жилка, тази добрина ще допринесе за поправянето им, в противен случай ще сте постъпили според волята на Вечната любов.
— Това е вярно! Сихди, имам една молба и се надявам да я изпълниш.
— Каква?
— Нали знаеш, че между теб и мен бе уговорена думата «кутуб»?
— Зная, разбира се.
— Аз желая да се прибави още една — Ел Мизан, Везните.
— Защо?
— Кутуб се отнася само за говоренето, но аз искам да бъда предупреждаван и по отношение това, което върша. Според мен делото тежи повече от словото и значи второто предупреждение е по-необходимо от първото. Знаеш, че не познавам страха, но днес опознах нещо повече от страх — ужаса. Когато едно след друго идваха множество самодоволни умиращи с пряпорци отпред и Бен Нур отново и отново казваше, че на всички е отредена бездната, ме облада ужас, за който няма думи. Сихди, аз не искам един ден пред мен да бъде носен такъв горд байрак, а да вървя със смирение към везните, защото си запаметих думите, че на смирените Аллах дава милост. Затова те моля, когато някой път в гнева си стана високомерен и горд, когато изобщо се каня да извърша нещо, което е против оповестената ни днес любов, извикай ми бързо «Ел Мизан». Тогава ще видиш, че веднага ще дойда на себе си, за да въздам бастонадата на моя гняв.
— Ще бъдеш ли така добър да го сториш?
— С най-голямо удоволствие.
— И аз бих искал да имам до мене един такъв предупредител, ефенди! — каза персиецът — Досега аз обичах само себе си. Но от днес това ще се промени. Кажи, ефенди, говори ли и вашето християнство за любовта?
— Само за нея — натъртих аз.
— Само? Наистина ли? Но при християните, които досега съм срещал аз не съм я намирал!
— Сега ще ти кажа една от нашите сури. Слушай!
Започнах тринадесета глава от първото писмо на апостол Павел до коринтяните. Той ме слушаше с молитвена вдълбоченост и когато свърших, извика:
— Все едно Бен Нур е знаел също като теб тази сура наизуст. Какво чудо! Той говореше все по тези прекрасни думи, а пък нашият Коран такава сура няма. Ето защо значи тази омраза, тези битки и разпри между нас. Затова и взаимната ненавист между шиити и сунити. Липсва любовта. Дано Аллах да оправи нещата! Колко хубаво щеше да е, ако на земята управляваше само любовта! Но, ефенди…
Агата запъна, размисляйки дали да продължи, после подхвана пак:
— Имате ли при вас един голям, единен, цялостен християнски свят?
— За съжаление не.
— Да, зная, но исках да разбера дали ще си признаеш искрено. При вас има катуликин, рум, рум катуликин, ин-джилийин, маварне, брутистантийн [111] и разни други разцепления, чиито имена не знам. Не искам да те огорчавам, но при исляма раздорът не е чудо, защото Корана такава сура не познава, а вие я имате във вашата свещена книга и въпреки това воювате на още повече бойни станове отколкото ние. Тази сура във вашите сърца ли е записана, или само във вашата книга? Не се ли обвинявате още по-люто от нас?