Този път обаче романът на Хемингуей се оказва обвързан не само с автобиографични алюзии и автоцитати, а и с по-далечни литературни (и не само литературни) реминисценции.
Полковник Кантуъл прекарва последните два дена от живота си, през които се прощава със своята любима и с нещата, които са му доставяли най-голяма радост, във Венеция. Мотивът „смърт във Венеция“ е плод не само на една литературна традиция, въпреки че първата асоциация, която предизвиква, е с едноименната новела на Томас Ман. Представата за Венеция като убежище на предсмъртния порив е общокултурна конвенция, свързана най-вече със специфичната й, обусловена от реални фактори, атмосфера на обреченост. Венеция в мрачния ореол на смъртта — това е една удивително жизнеспособна (може би като ироничен контраст спрямо трагичната тленност на града) метафора, експлоатирана многократно и, разбира се — може би е излишно да уточняваме — неравностойно.
Романът на Хемингуей е свързан и с една значително по-стара венецианска история — за трагичната любов на Шекспировия мавър. И ако елегичният образ на Венеция, картините на канали, улички, сгради и околности все пак може да се възприеме като относително самостоятелно творческо дело, то любовта на младата аристократка и възрастния воин е изградена с преднамерено подчертана вторичност. Хемингуей дори не е оставил читателя си да се колебае за съществуването на подобна връзка, а пряко му я припомня чрез думите на самия Кантуъл, който осъзнава любовта си като вариант — едновременно много подобен и различен — на историята за Отело.
Тази начална асоциативна обвързаност на творбата се допълва от многопосочни алюзии, чрез които в текста на романа са въведени Бах и Гойя, Байрон и д’Анунцио, Тициан и Дега, Верлен и Рембо, Луи XVI и Мария Антоанета. Онова, което представя особен интерес и повод за размисли, е почти непротиворечивата в своя европо-центризъм асоциативност на романа, която го отделя от по-ранните творби на Хемингуей и го обединява с друга негова съкровена изповед — „Безкраен празник“. Богатството на извънтекстови внушения е в голяма степен нехарактерно за писателя. А в този роман дори последните реплики на Кантуъл, изнесени и като заглавие на творбата, са откровено вторични — полковникът цитира предсмъртните думи на генерал Томас Джаксън.
Критиците почти единодушно осъждат разточителния асоциативен фон на творбата като неадекватен на образа на Кантуъл — личност, явно непригодна да понесе завидната обща култура, с която авторът я натоварва, без да загуби при това художествената си убедителност.
Тук стигаме до един много съществен момент в оценяването на романа. Критичните забележки по повод на двата централни персонажа се свеждат главно до тяхната противоречивост, до липсата, на цялостност и органичност. Тези забележки биха били на място, ако Хемингуей беше написал „Отвъд реката…“ изцяло в маниера, утвърден във „Фиеста“, „Сбогом на оръжията“ или „За кого бие часът“. Тук обаче изискванията към героите на романа са неправомерни. Както вече се спомена, творбата е своеобразен автокоментар. Ето защо за герои в същинския смисъл на понятието не може да става и въпрос. И Кантуъл, и Рената са резултат на една засилена условност, така че прозирането на личността на Хемингуей в образа на героя му не би трябвало да се възприема като недостатък. Особено важно е правилно да бъде разбран и образът на Рената. Личностното и психологическото и присъствие е наистина неубедително. Но не в него е смисълът на този образ: Рената представлява персонификация на тъгата по отминалата младост. Тя е материалният израз на красотата в предсмъртния порив на Кантуъл към живота. И затова участието й в диалозите с полковника, които изпълват на практика почти целия роман, е сведено само до отделните, не особено последователни реплики. А те не могат да кажат на любимия й повече от това, което той и сам знае. Показателно е също, че тези диалози продължават и когато Рената дълбоко спи, като Кантуъл й разказва наум онова, което тя не е успяла по-рано да чуе. Нещо повече — ролята на слушател в един от най-дълбоките и съдържателни разговори изпълнява нейният портрет. А това е възможно, защото Рената е само повод за изживяването и размислите на героя, една мечта, в която той пречиства душата си и прави жизнената си равносметка. Всъщност такава е и ролята на Венеция, така че в романа красотата на момичето и красотата на града стават тъждествени.
За да оценим правилно романа, не трябва да забравяме и това, че Кантуъл представлява нов тип персонаж за творчеството на писателя. Той носи същите основни белези — на мъжество и достойнство, — които обединяват всичките герои на Хемингуей, но едновременно с това се различава от „силните мъже“ в романите и разказите му. Кантуъл не е образът, с който младият, уверен в себе си Писател е искал да се отъждестви, а портрет на онова, в което възрастта, умората и разочарованието действително са го превърнали. Отношението между полковника и ранните герои на Хемингуей напомня отношението между нашия роман и най-добрите му творби от миналото. И в личността на Кантуъл, и в романа, който разказва за живота му, се прокрадва сянката на непозната по-рано слабост: в първия случай — жизнена, а във втория — творческа. За онези, които са ценили силата и безпогрешността на писателя-мъжага, това е може би разочарование, но непредубеденият контакт с новия Хемингуей осигурява на читателя изключително изживяване. Защото това е не просто един „слаб Хемингуей“ — това е писателят, който е преодолял илюзията за железните мускули (неслучайно Кантуъл непрекъснато си напомня, че смъртно болното му сърце е всъщност само един мускул) и я подлага на иронична преоценка, но в същото време съхранява носталгичните спомени за измамната сигурност, която тази илюзия му е давала.