На силната светлина патиците виждаха леда и отлитаха към откритото море, за да кацнат във водата. И тъй като нямаше по какво да стреля, полковникът се замисли. Опитваше се да си спомни откога хората започнаха да се отнасят враждебно към него. Знаеше, че не заслужава това, но го прие, проявяваше търпимост, въпреки че се мъчеше да намери обяснение.
Веднъж, когато се разхождаха с момичето през нощта, срещнаха двама моряци. Те й подсвирнаха, помисли полковникът, и в това нямаше нищо лошо. Не би трябвало да им обръщам внимание.
Но нещо не беше наред. Той го усети, без да знае какво е. Миг след това го разбра и спря под една лампа, за да могат моряците да видят какво носи той на раменете си и да преминат на другата страна на улицата.
На всяко рамо полковникът имаше малък орел с разперени криле, избродиран върху мундира със сребърни конци. Орлите не се хвърляха в очи, пък и стояха там от дълго време. Но все пак се виждаха.
Двамата моряци отново подсвирнаха.
— Застани там до стената, ако искаш да гледаш — каза полковникът на момичето. — Или гледай встрани.
— Те са много едри и млади.
— Скоро ще се смалят — обеща й полковникът.
Приближи се до подсвиркващите и попита:
— Къде е вашият брегови патрул?
— Откъде да знам — каза по-едрият. — Аз просто искам да огледам дамата.
— Хора като вас имат ли имена и лични номера?
— Не съм длъжен да знам.
Другият каза:
— Не съм длъжен да давам обяснение на един полковник.
Старо армейско момче, помисли полковникът, преди да го удари. Отракан моряк, знае си правата.
Удари го с лявата си ръка, ударът дойде като изневиделица. Удари три пъти и се обърна.
Другият се беше приближил — бързо и умело за човек, който е пил, и полковникът го удари с лакът по устата, а след това, под лампата, го прасна здраво с дясната си ръка. Хвърли поглед на първия и видя, че е добре.
Нанесе ляво кроше. Видя, че тялото се опитва да се изправи и повтори удара с дясната си ръка. След това нанесе още едно ляво кроше, обърна се и тръгна към момичето, защото не искаше да чуе как главата ще се удари в тротоара.
Провери този, когото първи беше ударил, и забеляза, че спеше спокойно, отпуснал брада, и кръвта течеше от устата му. Но тя все още не е загубила нормалния си цвят, помисли си полковникът.
— Е, отиде ми кариерата — каза той на момичето. Каквато и да беше тя. Но тези хора наистина са облечени в смешни панталони!
— Как си? — попита момичето.
— Отлично. Гледа ли?
— Да.
— Сутринта ще ме болят ръцете — каза той разсеяно. — Но се надявам, че ще можем да си отидем. Хайде да вървим бавно.
— Моля те, върви бавно.
— Ти не ме разбра. Исках да кажа да не бързаме, когато тръгнем.
— Ще вървим бавно, много бавно.
И те тръгнаха.
— Искаш ли да направим един опит? — попита полковникът.
— Разбира се.
— Хайде да вървим така, че, погледнати отзад, дори краката ни да изглеждат опасни.
— Ще се опитам. Но едва ли ще мога.
— Добре. Хайде тогава просто да вървим.
— Изобщо ли не те удариха?
— Изядох един зад ухото. Второто момче, когато се нахвърли.
— Така ли изглежда едно сбиване?
— Когато имаш късмет.
— А когато нямаш?
— Твоите колене също се олюляват. Или напред, или назад.
— Все още ли ме обичаш, след като се би?
— Обичам те още повече, ако това е възможно.
— А защо да не е възможно? Би било хубаво. Обичам те повече, след като видях това нещо. Не вървя бързо, нали?
— Вървиш като сърна в гората, а понякога като вълк, или като голям стар койот, който не бърза.
— Не бих искала да съм голям стар койот.
— Когато видиш един голям стар койот, ще поискаш. Вървиш като всички големи хищници, когато са спокойни. Но ти не си хищник.
— Уверявам те.
— Избързай малко напред, за да видя как вървиш.
Тя избърза напред и полковникът каза:
— Вървиш като бъдещ шампион. Ако беше кон, щях да те купя, дори и да трябваше да заема парите с двайсет и пет процента лихва на месец.
— Ти не трябва да ме купуваш.
— Знам. Но ние говорехме за походката ти.
— Кажи ми какво ще стане с тези мъже? Това е едно от нещата, с които не съм запозната. Не трябваше ли да остана и да се погрижа за тях?