Той посочи мястото, в което беше логично врагът да се отбранява.
— Ами — каза полковникът. — Имат боеприпаси колкото една пожарна команда.
— Всеки е прав, докато се окаже, че греши — отговори най-добрият му приятел и добави: — генерале.
— Аз съм прав — каза полковникът.
И беше прав, макар че, за да получи точни сведения, той не бе действувал в духа на Женевската конвенция, за която се твърдеше, че ръководи военните действия.
— Хайде тогава да ги преследваме — предложи най-добрият му приятел.
— Нищо не ни пречи и аз ти гарантирам, че те няма да спрат в нито едно от двете места. Не съм го научил от някой фриц. Но според моите пресмятания ще стане точно така.
Той още веднъж огледа местността, чу вятъра в дърветата, усети мириса на изтравничето под ботушите си, взря се в следите по влажния пясък и това беше краят на тази история.
Чудя се дали да й разкажа, мислеше полковникът. Не, не трябва, защото ми прави голяма реклама. Но ми се иска някой друг да й разкаже. Джордж не може. Той е единственият, който е в състояние да опише случката, но не може. Дяволски съм сигурен, че не може.
Бях прав в повече от деветдесет и пет процента от случаите, а това е дяволски добро ниво дори и в нещо така просто като войната. Но когато сгрешиш, тези пет процента безспорно значат много.
Никога няма да ти разкажа за това, дъще. То е просто вик, скрит в моето сърце. Това нещастно скапано сърце, което несъмнено не може да издържи докрай.
Може би ще издържи, помисли той, изпи две таблетки с глътка джин и погледна отвъд сивия лед.
Сега ще извикам онзи кисел тип, ще се стегна и ще се добера някак си до онази къща във фермата или ловния дом, както, предполагам, трябва да я нарека. Ловът свърши.
Глава четиридесет и втора
Полковникът даде знак на лодкаря да се приближи, като се изправи в потопената бъчва, стреля два пъти в празното небе и му помаха да дойде към прикритието.
Лодката пристигна бавно, чупейки леда през целия път; мъжът събра дървените мамци, хвана викачката, сложи я в чувала и събра патиците с помощта на кучето, което се плъзгаше по леда. Гневът на лодкаря, изглежда, беше преминал и беше заменен със задоволство.
— Не убихте почти нищо.
— С твоя помощ — отговори полковникът.
Това беше всичко, което си казаха. Лодкарят постави патиците внимателно, с гърдите нагоре, на носа на лодката, а полковникът му подаде пушките си и сандъчето за патрони със закрепеното за него столче.
Полковникът се качи в лодката, а лодкарят провери дали нещо не е останало в прикритието и свали закаченото на стената на бъчвата, подобно на престилка с джобове, приспособление, в което слагаха патроните. След това и той се качи в лодката. Започнаха да се придвижват бавно и трудно напред през леда към водите на мътния канал, които не бяха замръзнали. Полковникът работеше с греблото също така усилено, както и на идване. Но сега, на ярката слънчева светлина, те виждаха снежните планини на север и обраслия с острица бряг на канала пред тях и работеха с греблата напълно съгласувано.
Промъкнаха се между последните отломъци лед, изплъзнаха се от тях и навлязоха в канала; лодката изведнъж заплува с лекота. Полковникът подаде голямото гребло на лодкаря и седна. Беше изпотен.
Кучето, което досега трепереше в краката на полковника, издраска с лапи по планшира, скочи и доплува до брега на канала. Отърси водата от бялата си изцапана козина и потъна в кафявата острица. Полковникът проследи пътя му по движенията на храстите. То така и не получи своята луканка.
Полковникът чувствуваше как се поти и макар и да знаеше, че куртката му го пази от вятъра, изпи две таблетки с глътка джин от манерката си.
Манерката беше плоска, сребърна, с кожен калъф. Под протрития, изцапан калъф върху едната страна беше гравирано: „На Ричард от Рената, с обич.“ Никой не беше виждал това посвещение, освен момичето, полковника и мъжа, който го беше гравирал. Манерката не беше надписана на същото място, където беше купена. Това стана през първите дни, помисли полковникът. Сега кой би обърнал внимание?
Върху капака, който беше на винт, пишеше: „От Р. на Р.К.“.
Полковникът предложи манерката на лодкаря, който погледна първо него, после манерката и каза:
— Какво е това?
— Английска grappa.
— Ще я опитам.