Точно тогава усети болката. Той я очакваше, откакто бяха прибрали мамците.
Три удара ще ме свършат, а ми даваха четири. Винаги съм бил щастлив кучи син.
Още веднъж го сви, много силно.
— Джаксън, знаеш ли какво е казал генерал Томас Д. Джаксън, преди да го настигне злочестата смърт? Някога го знаех наизуст. Разбира се, не отговарям за точността. Ето какво е казал: „Заповядайте на А. П. Хил да се приготви за атака.“ След това промълвил нещо несвързано и продължил: „Не, не, хайде да пресечем реката и да починем в сянката на дърветата.“
— Много интересно, сър. Това сигурно е бил Джаксън Каменната стена.
Полковникът се опита да отговори, но спря, защото болката го стегна така, че той усети приближаването на края.
— Джаксън, отбий встрани и превключи на къси. Знаеш ли оттук пътя за Триест?
— Да, сър. Имам карта.
— Добре. Сега ще се преместя на задната седалка на този проклет, огромен, луксозен автомобил.
Това бяха последните думи на полковника. Но той се добра успешно до задната седалка и затвори вратата. Затвори я внимателно, но плътно.
След известно време Джаксън включи фаровете и подкара колата надолу по пътя с канавките и върбите, наредени от двете му страни. Търсеше място, за да обърне. Най-после откри и внимателно зави. Когато стигна дясната страна на пътя, който водеше на юг към познатото шосе за Триест, той запали лампата за четене на карти, извади бланката и видя написаното:
„В случай, че умра, опакованата картина и двете ловни пушки в тази кола да бъдат върнати в хотел «Грити», Венеция, където ще бъдат потърсени от законния им собственик. Подпис: Р. Кантуъл, полковник от пехотата на Съединените щати“.
Ще ги върнат по канален ред, помисли Джаксън и запали колата.