Горфийнд се опита да каже нещо, но беше толкова изумен и ужасен, че не можа. После опита отново.
— К-какво искаш от нас?
Детуинг махна ядосано с ръка.
— Успокойте се — отвърна той, с леко отвращение. — Не съм дошъл да ви убия, иначе вече щяхте да сте се превърнали в пепел — очите му проблеснаха, намеквайки за бушуващия огън, който се крие зад човешката му маска. — Тъкмо напротив. Наблюдавах ви и останах доволен от видяното.
Той постели кърпичката си на близката скала до огъня, седна и даде знак на останалите да направят същото. Те бавно се подчиниха.
— Притежавате голяма сила и невероятен фокус. Много бих искал да видя света, който е създал такива яростни и решителни същества.
Горфийнд огледа неканения гост. Да не би Детуинг да намеква, че иска да отиде в Дренор? Но защо? Сякаш прочел мислите му, Детуинг се обърна, срещна погледа на Горфийнд и кимна. Тъмните му очи бяха скрити под качулка, силата им — укротена и за миг той наподоби просто един самоуверен човек.
— Знам за срещата ви с онзи на име Ренд Блекхенд — каза спокойно Детуинг. — Тези двама братя са истински идиоти, но притежават сила. Знам също, че искате червените дракони, които кланът Драгънмоу… е покорил — ъгълчето на устните му се изкриви леко, произнасяйки последната дума, сякаш изпитваше истинско задоволство от самата идея. — Некадърни зверове, по мое мнение. Не разбирам защо се хабите с тях.
Горфийнд не беше сигурен как да реагира.
— Драконите са мощни същества — започна внимателно той.
— Такива сме наистина. Искате съюзници? Защото имам предложение за вас. Моите могъщи деца могат да ви помогнат, и то доброволно, а не по принуда.
Един от орките, явно желаещ да угоди на неочаквания гост, нервно му предложи чаша пиво. Славното същество се намръщи и изгледа гневно орка.
— Разкарай тази помия!
Уплашен, оркът се оттегли. Детуинг се съвзе и обърна ярките си огнени очи към Горфийнд.
— Докъде бях стигнал? А, да. Ще ви предоставя помощта на децата си. В замяна искам свободен преход през Тъмния портал и помощ да пренеса един конкретен товар.
— Искаш да отидеш в Дренор? — избухна Тагар. — Защо?
Усмивката, с която Детуинг се обърна към вожда на клана Боунчуър, потуши всякакви следващи въпроси.
— Моите планове са си моя работа, орк — отвърна спокойно драконът-човек, почти съскайки. — Но не се тревожете. Нямам намерение да спъвам вашите планове.
Горфийнд се замисли над предложението. Той се нуждаеше от дракони, независимо от цвета им, за да изпълни плана си. Ако приемеше сделката, нямаше да се налага да се разправя с Ренд, макар че сигурно по-късно щеше да се възползва от първата възможност да постави самозвания вожд на мястото му. Той не знаеше какво крои Детуинг, но докато това не засягаше техните планове, явно нямаше причина да отказва молбата на дракона.
— Много добре, Детуинг — каза накрая той.
— Лорд Детуинг — драконът-човек се усмихна без намек за хумор, а в гласа му се долови напрежение. — Тогава да обсъдим подробностите, а?
Горфийнд наклони глава.
— Разбира се, лорд Детуинг. Съгласен съм. Ще предоставим на вас и вашите… хора безопасно преминаване. Но първо трябва да изпълня мисията си на север от тук. Самият аз трябва да се сдобия с един конкретен товар.
— Много добре — съгласи се Детуинг и се изправи на крака. — Ще говоря с децата си и ще ги информирам за сделката ни. Щом се върна, ще ви помогна да изпълните мисията си.
Той изтупа ръце, въпреки че не беше докосвал нищо, и без да каже и дума повече, изчезна в сенките.
— Така — каза след малко Горфийнд, когато се увери, че драконът си е заминал и няма да ги изненада в мрака. — Да събираме багажа. Трябва да тръгваме, не разполагаме с много време.
Другите побързаха да се подчинят, явно доволни да отклонят вниманието си от странната фигура, която току-що се бе съюзила с тях. Горфийнд се надяваше Детуинг наистина да се окаже техен съюзник, защото в противен случай нищо не можеше да го спре.
Недалеч от лагера две фигури — мъжка и женска, се обърнаха към приближаващия Детуинг. Мъжът беше масивен и имаше къса тъмна брада и добре оформени мустаци, а жената беше изкусителна, с бледа кожа и дълга права коса. И двамата имаха черни коси и черти, подобни на Детуинг в човешката му форма.
— Какво ново, татко? — попита жената, с глас като коприна.
— Съгласиха се, както и очаквах, Ониксия — отвърна Детуинг. Той погали дъщеря си по бузата, а тя се усмихна и склони глава в ръката му. — Скоро ще владеем не един, а два свята.