Тежките порти от дърво и желязо бавно се отвориха и той премина през тях в галоп, без да забавя темпо. Щом влезе вътре, Данат скочи от седлото и се обърна към най-близкия войник.
— Кой командва тук? — попита той, осъзнавайки, че е останал без дъх.
— Моля, кажете името и целта на идването си — отвърна войникът.
— Няма време за това — изръмжа Данат, сграбчи войника за яката на нагръдника му и го придърпа към себе си.
— Кой командва тук?
— Аз — дочу се глас зад гърба му.
Данат пусна войника и се обърна. Изправи се срещу висок широкоплещест мъж във виолетова роба, която го отличаваше като един от магьосниците на Даларан. Мъжът имаше дълга бяла коса и също толкова бяла брада, но въпреки сбръчканото му лице, очите му бяха млади и живи.
— Данат Тролбейн, нали? — попита магьосникът. — Мислех, че ще дойдеш с Туралиън?
Данат кимна, потвърждавайки и двата въпроса. После си пое въздух и промълви:
— Затворете портите и въоръжете хората си! Ордата е тук!
Очите на Кадгар се разшириха, но той не се възпротиви. Даде знак с ръка и войниците бързо се затичаха да изпълнят безмълвната му заповед. Портите бяха затворени, а един човек дойде да отведе изтощения кон на Данат, докато друг се притече към командира с манерка вода.
— Какво се е случило?
— Туралиън ме изпрати с половината мъже, който събрахме в Стормуинд — Данат отпи от водата, топла, но освежаваща, и кимна в знак на благодарност към мъжа, който му я беше донесъл. — Тръгнахме веднага, щом получихме съобщението ви. Той ще пристигне с останалите… Закъсняхме. Орките вече са възстановили портала и ни чакаха там. Момчетата ми… нямаха никакъв шанс.
Кадгар кимна с помръкнали очи.
— Съжалявам за загубата ти, но предупреждението ти ни дава време да се подготвим. Ако Ордата планира отново да атакува Азерот, първо ще трябва да премине през нас. А Недъргард е готова да удържи. Няма да им е лесно да преминат през крепостта.
— Как ще я защитите? — попита Данат, видимо съвзел се от ездата, и се огледа наоколо. — Не виждам много войници, нито пък балисти или други обсадни машини покрай стените.
— Наистина нямаме много войници — съгласи се Кадгар. — Но това не означава, че не разполагаме със защита или оръжия. Ще видиш.
— Сигурно — Данат оголи зъби в усмивка. — А когато орките дойдат, ще ги чакам…
Орките пристигнаха след около час. Те се спуснаха по пътеката, изпълвайки тесния проход като буен поток, побутвайки се рамо в рамо, устремени към здравите стени на крепостта. Данат и Кадгар стояха зад един от по-високите парапети и наблюдаваха сцената под тях.
— По дяволите… стотици са — прошепна Данат, гледайки как Ордата буквално изпълва поляната пред крепостта и напредва като огромна вълна от плът и оръжия. В разгара на битката той не бе успял да прецени числеността им.
— Така е — каза Кадгар. Младият-стар магьосник не изглеждаше притеснен. — Но не са толкова, колкото бяха през Втората война. Или са претърпели огромни загуби във войната, или сега са задържали част от армията си. Не че има значение, ще ги победим, независимо как ни атакуват. Попита ме за защитата на крепостта? Гледай сега.
Той посочи и Данат забеляза цветните петна, разположени по дължината на стената. Там стояха мъже и жени, облечени във виолетови роби също като Кадгар. Архимагът кимна и всички магьосници вдигнаха високо ръце. Данат усети как косата му се изправя и дочу слабо жужене. После от небето се стрелна светкавица и унищожи първата вълна от орки, разпръсвайки много от тези, които прииждаха зад тях.
— Внушително — призна Данат, а ушите му все още кънтяха от последвалия гръм. — Но колко пъти ще могат да направят това?
Кадгар се усмихна.
— Мисля, че предстои да разберем.
Туралиън се надвеси над коня си, подканвайки го да забърза още повече. Макар да знаеше, че изчакването на подкреплението от рейнджърите на Алериа бе мъдро, нещо вътре в него му казваше, че може би закъсняват… че нещо вече се случва в Недъргард. Той не беше сигурен дали усещането му се дължи на войнишкия му инстинкт или на собствената му неувереност, но паладинът, обикновено нежен към животните, пришпорваше коня си отново и отново.
До него яздеха хората му, Алериа и рейнджърите й. Елфата забеляза яростното му пришпорване и го изгледа въпросително, но замълча. Той я погледна, и макар да искаше да обясни по-добре вълнението си, можа единствено да каже: