— А-а, браво, Алериа… доведе Туралиън точно навреме.
Туралиън се обърна към източника на гласа и се усмихна, разпознавайки Кадгар. Двамата се прегърнаха само набързо. На Туралиън му липсваше другарят, когото бе започнал да харесва и почита по време на Втората война и му се искаше да не се срещат точно при такива обстоятелства.
Алериа кимна уважително на магьосника.
— Дойдох възможно най-бързо — каза Туралиън.
Той забеляза още един мъж, когото също разпозна и отдъхна с облекчение.
— Данат — поздрави той своя заместник. — Радвам се да видя, че си в безопасност — после се огледа наоколо. — Но… къде са хората ти?
— Мъртви са — отвърна рязко той.
— В името на Светлината… всички ли? — прошепна Туралиън, който знаеше, че заместникът му бе повел половината войници от Стормуинд.
Данат стисна зъби.
— Орките ни бяха подготвили капан в долината. Избиха момчетата ми, преди да успеем да реагираме — гласът му леко потрепна.
Нарече ги „момчетата ми“… и Туралиън осъзна, че Данат вини себе си за смъртта им.
— Те се пожертваха, за да мога да дойда тук и да предупредя Кадгар за наближаването на Ордата.
— Правилно са постъпили, както и ти — увери Туралиън своя приятел и подчинен. — Ужасно е да загубиш хората си, но сигнализирането на Недъргард е било приоритет. — Той се намръщи. — Кадгар… трябва да разберем защо атакуват сега.
— Очевидно е — трябва да минат през нас, за да достигнат до Азерот — отвърна Кадгар, но Туралиън поклати глава.
— Не, в това няма логика. Помисли само. Не разполагат с численост, за да завземат крепостта и със сигурност го знаят. Готов съм да се обзаложа, че това не е цялата Орда… не може да бъде. Къде са останалите? Защо атакуват само с част от армията си?
Кадгар сключи белите вежди над младежките си очи.
— Наистина имаш право.
— Има един начин да разберем — намеси се Данат. — Доведете ми един орк и можете да сте сигурни, че ще изтръгна от него всичко, което искаме да узнаем.
Туралиън потръпна от начина, по който каза това със стиснати зъби. Той видя в лицето на Данат отражение на заслепяващата омраза на Алериа към орките. Въпреки цялата им бруталност, въпреки всичката болка, мъка и щети, които бяха причинили на този свят, той не можа да сдържи съжалението, което изпита към която и да е жертва на разпит от Данат Тролбейн. Само се надяваше оркът да проговори бързо… за негово добро, а и за доброто на всички.
Командирите очакваха съгласието му. Той кимна неохотно и се обърна към Алериа, но преди да продума, тя вече се беше засилила към една от кулите, нетърпелива да направи нещо, каквото и да е. Елфата предаде заповедта, изчака отговор и се усмихна яростно.
— Няма да отнеме много време — каза тя, а Туралиън очакваше да я види, че слиза от кулата.
Но тя остана на място, намести една стрела на дългия си елегантен лък, прицели се и се присъедини към битката. Алериа се оказа права. След броени минути отвън се чу вик.
— Хванахме един!
Масивните порти се отвориха. Двама от хората на Туралиън влязоха вътре, влачейки един омаломощен и явно загубил съзнание орк. Те захвърлиха тялото на земята точно пред краката на генерала си. Голата зелена глава беше обляна в кръв, а очите — затворени. Дори не помръдна, когато се удари в земята.
— Един орк, все още жив, сър! — докладва единият от двамата. — Получи силен удар по главата, но ще живее. Поне още малко.
Туралиън кимна и ги освободи. Двамата войници козируваха, обърнаха конете си и излязоха през портите, впускайки се отново в битката.
— Да види какво имаме тук — измърмори Данат.
Той върза ръцете и краката на орка с дебело въже и плисна вода в чудовищното му лице. Оркът се съвзе от раз, намръщи се и започна да ръмжи, оглеждайки въжето.
— Защо ни атакувате сега? — настоя Данат, навеждайки се над орка. — Защо нападате Недъргард само с част от силите си?