И двамата вождове кимнаха, видимо по-уверени. Горфийнд ги изгледа за миг. Тагар беше силен боец, но му липсваше финес и разсъдливост. Фенрис обаче беше достатъчно умен и ловък за двама и изражението му показваше на Горфийнд, че ще държи под око младия вожд на Боунчуър. Доволен, Горфийнд се обърна към дракона.
— Велики Детуинг… можеш ли да ги отнесеш до гробницата?
Драконовият човек кимна.
— Знаем за този остров — каза той. — А ето ги и децата ми — мисля, че ще могат да пренесат и двете ви групи.
Още докато думите преминаваха от устните на Детуинг, Горфийнд дочу внезапен шум, сякаш заваля силен дъжд, а тежките му капки пронизват въздуха и се удрят в скалите и земята наоколо. Горфийнд вдигна поглед и видя тъмни очертания в звездното небе, но те определено не бяха дъждовни капки. А земята под краката му отново се разтресе. Изведнъж той забеляза ярки оранжеви петънца, които се появиха докато проблясъците се уголемиха, издуха и придобиха ромбовидни форми. Очите му се разшириха, когато той осъзна, че оранжевите петънца са всъщност огнената магма в огромните усти на зверовете, а увеличаващият се шум бе от пляскането на гигантските им криле.
Горфийнд гледаше изумен как драконите се спускат надолу. Самата земя се разтресе, когато мощните създания се приземиха, а от устите им прокапваше течен огън, блестящ и страховит. Имаше красота в смъртоносния им вид. Люспите им проблясваха на звездната светлина — лъскави и черни като среднощно езеро, а ноктите им, разположени върху земята или върху огромните скални късове, наподобяваха полирано желязо, което в очите на Горфийнд изглеждаше като живо, смъртоносно продължение на земята, върху която се намират.
Всички дракони кацнаха на земята, свиха огромните си жилести криле и огледаха отблизо орките с абаносовите си очи, въртяха глави и леко помръдваха опашки, а Горфийнд ги оприличи на котки, оглеждащи плячката си, преди да я погълнат, и леко потръпна.
— Това са децата ми — заяви Детуинг с нескрита гордост в гласа. — Най-великите същества в цял Азерот!
Той посочи към един особено едър дракон наблизо, от челото на когото стърчаха два мощни рога.
— Сабелиан — представи го Детуинг и драконът наклони глава. — Това е моят лейтенант. Той и неговите спътници ще пренесат орките ви до въпросния остров. А до Алтерак ще ви заведа лично аз.
— Поласкан съм — започна Горфийнд, но Детуинг го прекъсна, махайки нетърпеливо с ръка. Очите му проблеснаха като въглища.
— Не се превъзнасяйте толкова, рицарю на смъртта. Не го правя от уважение към вас, а за да осигуря успеха ви. Моите планове ще пропаднат, ако се провалите. Надявам се да не става така, в случай че искате да останете живи… е, поне толкова живи, колкото сте сега.
Детуинг се усмихна самодоволно. После се изсмя, звукът се понесе като обикновен човешки смях, но после се измени в нещо много мрачно и зловещо. Той отметна глава назад и вдигна ръце, а жестът му призова вятър, който изблъска Горфийнд и останалите орки в скалите зад тях. Какво правеше той? Горфийнд се зачуди за един ужасяващ миг, в който сякаш всичко се оказа някаква страховита шега, а Детуинг вече се е изморил да си играе с тях.
Пламъците в угасващия лагерен огън проблеснаха и се завихриха яростно, хвърляйки гротескови танцуващи сенки. Сянката на маниакално смеещия се Детуинг се изду и уголеми, и изви, сякаш бе живо същество, измени формата си, а по планинската верига се простряха огромни криле, които покриха всичките му дракони и по-голямата част от заобикалящата ги земя. За трети път тази вечер земята се разтресе и този път много от орките не успяха да се задържат на крака. Внезапно се появиха цепнатини, изгаряща пара изпълни пространството над тях, червено-оранжевата магма в дълбините им отрази течния пламък, който прокапваше от устите на драконите.
Докато сянката му нарастваше и придобиваше по-ясни очертания, човешкото тяло на Детуинг се изкриви. Краищата му се размиха, сякаш се сляха със сенките зад него. Единствено очите му останаха ясни, издължиха се и се извиха, придобивайки червеникав блясък от отразените пламъци, но продължиха да искрят по-ярко от тези дребни огньове. Тялото продължаваше да се изменя, а сянката да нараства и да замъглява първоначалните му очертания. Като че ли притежаваше собствена субстанция и по някакъв начин се отблъскваше от скалите. Тялото се издължи и увеличи обема си, бързо достигайки размерите на сянката си. Беше черен дракон, да, но и повече от това — това бе най-големият черен дракон, най-мощният и силен, най-опасният от всички… бащата на орляка.