Горфийнд реши, че този трябва да е перфектният представител на вида си, но докато фигурата му придобиваше ясни очертания, рицарят на смъртта осъзна, че й липсва тъмната красота на децата му. Гигантски плочи от бляскав метал покриваха гръбнака на дракона от опашката до тила на дългата му тясна глава. Под тях Горфийнд долови червени, златни и бели отблясъци в лъчисти линии, сякаш разтопеният огън по някакъв начин… проникваше навън. Сякаш металните плочи, затегнати върху гръбнака на Детуинг, физически крепяха тялото му като едно цяло. Но резултатът от това имаше изкривен, нехармоничен вид и Горфийнд осъзна защо Детуинг е толкова прецизен за външния вид на човешката си форма — драконовата му форма беше увредена.
Сега на гущеровото лице искряха червени очи. Детуинг разпери широките си криле, а огромната им жилава повърхност бе тъмна като беззвездно небе и набръчкана като кожата на старец. Тялото му пулсираше от енергия като знойна топлина от бушуващ пожар.
— Хайде ела, дребни рицарю на смъртта… ако смееш — заповяда Детуинг, с дълбок тътнещ глас.
Той наведе главата си почти до земята и Горфийнд всъщност осъзна, че се е вцепенил, но принуди тялото си да се подчини. Треперещ, той се покатери върху дракона до мястото, където вратът му се свързваше с тежките бронирани рамене. За щастие, неестествените метални плочи се оказаха удобни за хващане. Останалите последваха примера му и скоро цялата група на Горфийнд бе по гърбовете на драконите.
Без предупреждение Детуинг се изстреля във въздуха с един мощен отскок и помитащо оттласкване на крилете, издигайки се в небето само със силата на мускулите си. Горфийнд се хвана здраво, усещайки отдалечаването на земята, а Детуинг се издигна още повече, размахвайки криле, подчиняващи въздуха така, сякаш драконът бе лек като перце. Сабелиан и избраните му другари се отделиха, понасяйки се напред, докато накрая изчезнаха в нощта. Детуинг сви надясно, накланяйки крилото си толкова силно, че Горфийнд помисли, че ще докосне земята, и се насочи към Алтерак.
Ейдън Перинолд, крал на Алтерак и пленник в собствения си дворец, се събуди рязко. Той беше сънувал и все още помнеше откъслечни картини на нещо огромно и тъмно, нещо гущероподобно, което се извисява над него и… се смее. Той реши, че вероятно това изобразява метафората на съдбата му.
Кралят потърка лице, отърсвайки се от кошмара, но не можеше да заспи. Мърморейки, той стана от леглото си. Вероятно малко вино щеше да помогне. Той си наля чаша от тъмната червена течност — червена като кръв, помисли си той — и бавно отпи, замисляйки се за изборите, които бе направил, за да стигне до тук.
Навремето му се струваха толкова лесни, толкова мъдри и правилни. Орките щяха да унищожат всичко по пътя си. Затова той преговаря с тях, за да спаси хората си. Той се намръщи към чашата си, спомняйки си разговора си с Оргрим Дуумхамър. Всичко щеше да мине толкова добре… само дето не стана така. Неговото т.нар. „предателство“ бе разкрито и орките се бяха провалили в единственото нещо, което уж умееха най-добре — да унищожават. Глупави големи зелени гадини.
Изведнъж вратите на спалнята му се отвориха рязко. Перинолд се сепна от шума и разля виното по дрехите си, когато няколко едри фигури нахлуха вътре. За миг той просто зяпна, увлечен в мислите си за огромните зелени негодници, и си помисли, че сега те напират в спалнята му. Положението стана още по-невероятно, когато орките — какво правеха орки в замъка му? — го сграбчиха и го понесоха към вратата. Перинолд успя да се овладее и се опита да се освободи. Без да забавя крачка, единият от тях преметна краля на рамо, като чувал с картофи и продължиха напред. Преминаха през замъка, покрай труповете на стражите и излязоха през главните порти. После орките отново изправиха Перинолд на крака.
— Не! Моля ви, аз… — гласът му замря.
Огромно същество, голямо колкото самия замък, се извиси над него — маса черни люспи, блестящи плочи и жилави криле. Дългата глава, голяма колкото краля, се обърна да го огледа с блестящите си червени очи.
— Крал Перинолд.
Сухият глас като че ли не излезе от широката, пълна със зъби уста на дракона, и Перинолд с ужас осъзна, че съществото не е само. Някой седеше на врата му. Или не някой, а може би нещо, поправи се Перинолд, забелязвайки проблясващите очи на ездача, закачулената мантия и странно увитите крайници. Не беше ли чувал за подобни същества по време на Втората война? За агентите на Ордата?