— Крал Перинолд — повтори ездачът. — Дойдохме да говорим с вас.
— Да? — отвърна Перинолд, а гласът му прозвуча като лек писък. — С мен? Наистина ли?
— По време на войната вие сключихте съюз с Ордата.
— Да? — Перинолд започна да се овладява. — Да! — бързо повтори той. — Да, точно така. Със самия Дуумхамър! Аз бях негов съюзник! Аз съм на ваша страна!
— Къде е Книгата на Медив? — попита странният ездач. — Дай ми я!
— Какво? — този неправдоподобен въпрос за миг пропъди страха на Перинолд. — Книгата? Защо?
— Нямам време за разправии — сопна се ездачът.
Той промърмори още нещо, махна с ръка и изведнъж Перинолд се разтресе от болка, раздираща цялото му тяло.
— Това е само малко показно за това, което мога да ти причиня — информира го странникът, а думите му като че ли достигнаха до агонизиращия Перинолд някъде отдалеч. — Веднага ми предай книгата!
Перинолд се опита да кимне, но се свлече на земята. И болката изчезна. Все още треперещ, той бавно се изправи и погледна двете мощни създания пред себе си, а изгарящите очи на драконите проникнаха в душата му. Но по някакъв начин погледът им вече не бе така болезнен, както преди. Болката бе помогнала на Перинолд да проясни мислите си и да се фокусира. Това можеше да се окаже добра възможност за него, ако успееше да овладее положението.
— Книгата е у мен — призна той. — Или по-скоро бях заповядал да бъде открадната от Стормуинд и сега знам къде се намира — той потърка нехайно петната от вино върху дрехата си. — Помислих си, че може да ми се наложи да я използвам като разменна монета. Алианса ми отне трона и кралството, защото се съюзих с вида ви в последната война.
Перинолд огледа ездача — рицар на смъртта, помисли си той, спомняйки си за този вид същества. Да, определено беше рицар на смъртта, което означаваше, че е важен за Ордата. Кралят се замисли.
— Ще ви дам книгата… ако ми направите една услуга.
Ездачът не отговори, но нещо в присъствието му показваше, че все още го слуша.
— Алианса е позиционирал войски в кралството ми — да ме наблюдават и да ме контролират. Унищожете ги, и книгата ще е ваша.
За миг ездачът остана неподвижен, а после кимна.
— Много добре. Ще го направим. После ще се върнем, за да ни кажеш къде е книгата.
Рицарят на смъртта прошепна нещо на черния дракон и той отскочи във въздуха и разпери криле. Перинолд се сепна от странно шумолене навсякъде около него, последвано от още няколко тъмни форми, които се понесоха в небето.
Кралят се загледа в отдалечаващите се черни дракони и избухна в смях. Можеше ли да бъде толкова лесно? Да размени някаква стара книга със заклинания, която самият той не можеше да използва, за свободата си и независимостта на кралството си? Той продължи да се смее, макар да осъзнаваше маниакалното ехтене.
— Какво става? — дочу се глас.
Перинолд се сепна, но бързо разпозна най-големия си син.
— Това… беше дракон… и май заедно с рицар на смъртта!
Алидън продължи с треперещ глас.
— Какво им каза? Как ги убеди да си тръгнат?
Перинолд продължи да се смее и явно не можеше да спре.
— По дяволите! Татко! — избухна Алидън, удряйки баща си в лицето достатъчно силно, за да го събори на земята. — Две години се опитвам да залича петното, с което омърси името ни! Две години! — Алидън изгледа злобно баща си, а по бузите му се стекоха сълзи. — Ти глупав, егоистичен негодник! Ти съсипа всичко!
Перинолд поклати глава и се изправи на крака, но спря внезапно, след като нов шум заглуши обвинителните думи на сина му. Какво беше това? Прозвуча като… да, изстрел на балиста, свистенето на въздуха и рязкото освобождаване на товара, а после и тъпият звук от удара. Той го чу отново и отново и осъзна, че звуците идват от хълма в далечния край на града. Близо до лагера, в който бяха настанени силите на Алианса. Той знаеше какво означават тези звуци и отново се засмя. Драконите бяха започнали атаката си.
Алидън се вторачи в него, после се обърна в посока на звука и обратно към него, а на лицето му бавно се изписа осъзнаване и ужас.
— Какво си направил, татко? — настоя той. — Какво си направил?
Но Перинолд не можа да се овладее, за да отвърне. Вместо това се свлече на земята, седна и се разтресе, сподавяйки едновременно смеха и риданието си. Той слушаше шума от разрушение и смърт, сякаш никога в живота си не бе чувал нещо по-хубаво.