— Ето там — Сабелиан се завъртя в кръг и грациозно се приземи. — Корабите.
— Кораби ли? — беше попитал Тагар, когато Рагнок му обясняваше плана, държейки се здраво за врата на огромния черен дракон, докато летяха в нощта. — Мислех, че драконите ще ни пренесат до самия остров.
Но рицарят на смъртта бе поклатил закачулената си глава.
— Прекалено е далеч, за да прелетят директно до там — беше обяснил той. — Драконите ще ни отнесат до пристанище Менетил, откъдето ще вземем кораби, за да довършим пътуването си.
Фенрис се беше намръщил.
— Менетил… това е името на кралски род в този свят — беше промълвил той.
— Да… и е преден пост на Алианса — беше признал Рагнок. — Но това е най-близкото пристанище до острова.
Фенрис не беше доволен от тази идея, но явно не можеше да я оспори. Драконите се приземиха в една хълмиста местност близо до пристанището, от което я делеше малък воден басейн. Фенрис скочи от гърба на дракона и се загледа в тъмния воден проток. Изглеждаше тих, но тук-там се виждаха светлини. Най-вероятно пристанището се охраняваше. Той даде знак на воините си, посочи към пристанището и вдигна пръст към устните си. Възможно най-тихо Фенрис навлезе във водата и заплува, а драконите, изпълнили задачата си, се понесоха към небето. Те бяха долетели възможно най-близо, за да не събудят хората, които дори в този малък град лесно биха усетили наближаването на няколко гиганта.
Повечето орки не носеха брони и плуваха бързо, но тези, които бяха дори частично покрити с метал или кожа, се затрудняваха. Орките изплуваха подгизнали и замръзнали. Фенрис ги огледа. Зелените им лица изглеждаха пребледнели на оскъдната светлина. Вождът им се намръщи. Той загреба малко кал в шепата си и започна да маже лицето си.
— Покрийте се с кал — заповяда тихо той на Тагар и другите орки. — Трябва да действаме бързо, тихо и незабелязано.
Всички бяха съгласни. Фенрис усети остра болка от носталгичен спомен, виждайки как лицата на другарите му отново стават кафяви. Навремето това беше цветът на кожата им, всички орки бяха здравословно кафяви като земята или кората на дърветата. Толкова ли лошо е било тогава? Какво бяха спечелили оттогава, за да си струва загубата на целия им свят? Понякога си задаваше подобни въпроси, но сега се отърси от меланхоличните си мисли и фокусира вниманието си върху другарите си, кимайки доволно, след като всички изглеждаха като кафяви петна в мрака.
— Трябват ни само няколко кораба. Ще вземем онези трите, които са най-близо до брега. Движете се бързо и убийте всеки, който ви се изпречи на пътя. — Той изгледа гневно Тагар. — Само тези, които ви се изпречат. Тагар, контролирай хората си. Убивайте тихо, не искаме някой да надуе сирената.
— Нека опитат! — изрева Тагар. — Ще напълним морето с костите им!
— Не! — острият шепот на Фенрис го прекъсна. — Спомни си какво нареди Горфийнд! Влизаме и излизаме, и толкова!
Тагар изръмжа, но Фенрис продължи да го гледа гневно, докато вождът на клана Боунчуър кимна.
— Добре.
Фенрис стисна секирата си, която имаше тясно острие, къса дръжка, но страховити ръбове.
— Да вървим.
Те се запромъкваха напред през влажната земя с приготвени оръжия. Първите орки тъкмо стигнаха дървения кей, когато към тях се приближи едно джудже, явно патрул. То още не ги беше забелязало, но много скоро щеше да го направи и Фенрис кимна към двамата воини отпред. Единият от тях се спусна напред, сграбчи главата на джуджето, прокара секирата през гърлото му и я отсече. Тялото се стовари с тъп звук, а главата му се търколи малко встрани от него. Изражението му показваше наченки на изненада.
Орките продължиха към лодките, които Фенрис бе посочил. Появи се още един страж, този път човек, и един от воините на Тагар бързо го повали с един-единствен смъртоносен удар по главата. Фенрис кимна одобрително. Той се безпокоеше за орките Боунчуър, но може би те не бяха чак толкова подивели и недисциплинирани, колкото предполагаше.
Той продължи напред, но чу някакъв пукащ звук… и кратък задъхан вик. Фенрис се завъртя. Оркът все още стоеше надвесен над жертвата си и издаваше пукащия звук, но не и писъка. И още докато Фенрис осъзнаваше какво точно прави оркът Боунчуър, писъкът се усили и се въплъти в думи.
— А-а! — викаше от болка стражът. — Краката ми! Яде ми краката!