На вратата се почука тихо.
— Влез, Крас — извика Антонидас, който притежаваше магическите способности да узнае предварително кой го търси в такъв късен час.
— Изпратил си вест, че искаш да ме видиш? — попита другият магьосник, когато влезе и затвори вратата след себе си, запазвайки деликатните си черти в мило изражение. Антонидас предположи, че го прави, за да смекчи гнева му, но така или иначе опитът му бе неуспешен.
— Да. Изпратих вест — отвърна архимагът, изплювайки думите изпод дългата си прошарена брада. — Преди цял един месец! Къде беше?
— Имах важна работа — отговори уклончиво Крас и се подпря на ръба на бюрото на Антонидас. Светлината на лампата се отрази в червените и черни кичури сред сребърната му коса, придавайки й вид на огън и блестящ метал.
— Друга работа? Ти служиш на Кирин Тор, Крас, и не мисля, че това е нещо, за което трябва да ти напомням — отбеляза намръщено Антонидас. — Ако не можеш да намираш време за задълженията си, може би някой друг трябва да заеме мястото ти.
За негова изненада слабият магьосник склони глава.
— Ако това е желанието ти, ще се оттегля от поста си — каза тихо Крас. — Но бих предпочел да остана и те уверявам, че сега вниманието ми е изцяло насочено върху Даларан и Кирин Тор.
Антонидас го изгледа за миг и кимна. Той всъщност не искаше да се разделя с Крас — енигматичния магьосник, който притежаваше изненадваща сила и познание. И въпреки че от време на време се губеше, Антонидас наистина вярваше, че другарят му е сериозно загрижен за интересите на Кирин Тор.
— Виж това — каза той и му подаде свитъка. Архимагът наблюдаваше как Крас чете и по лицето му се изписва шок и ужас.
— Черният орляк! — прошепна накрая Крас, нави свитъка и внимателно го положи върху бюрото, като че ли самите му думи можеха да предизвикат атака. — Доколкото знам, червените дракони не са склонни към битки и кръвопролития и служат на Ордата насила. Но черните! В подобен съюз има повече логика и изглежда много по-добре планиран… и опасен.
— Съгласен съм — каза Антонидас. — Крас, ти си експерт по всичко, свързано с драконите. Мислиш ли, че има начин да ги спрем или поне да ограничим влиянието им?
— Аз…
Внезапен звук прониза тихия нощен въздух. Двамата магьосници затвориха очи за миг. Те знаеха какво означава този звук — сигнал за тревога. Крас замълча, а Антонидас се опита да открие заплахата. Коя от всичките стари магии беше задействана…
— Тайното хранилище! — възкликна той изненадан. — Някой е проникнал в него!
Крас изглеждаше точно толкова уплашен, колкото се и почувства. Тайното хранилище се намираше до сърцето на самата Виолетова цитадела и бе защитено от най-силните заклинания, на които бяха способни магьосниците. Там се пазеха най-мощните артефакти на града, както и неща, които дори магьосниците не можеха да използват, но и не трябваше да допускат да попадат в чужди ръце.
Крас се изправи и протегна ръка. Антонидас я пое и без повече думи двамата се телепортираха в Тайното хранилище. Светът около тях се разми, уютният кабинет на Антонидас със скрити под книги стени за миг се замени с обширна каменна зала. Подът и стените бяха грубо изсечени от самата скала, а таванът беше сводест. Имаше само една врата и никакви прозорци. С изключение на тясното пространство около единствения изход, цялата зала бе пълна с претрупани лавици, шкафове и кутии.
Насред прахта и артефактите стояха няколко мъже. Или поне Антонидас помисли, че са мъже. Но бързо долови силната им черна аура и дори преди те да се обърнат и да разкрият блестящите си червени очи изпод тъмните си качулки, той знаеше какви точно бяха съществата, пробили магическата защита. Знаеше и потръпваше от ужас.
Рицари на смъртта. Човешки трупове, съживени мъртви уорлоци, които смърдяха на тъмна магия. Тя бе достатъчна да накара Антонидас да пребледнее от ужас, бе достатъчна да пробие мощната магическа защита на това специално място. И те бяха дошли тук, в това строго пазено място… но за какво?
Тук се помещаваха купища артефакти, с които рицарите на смъртта лесно можеха да спечелят войната веднъж завинаги. Но те така и не си правеха труда да ги вземат. Просто стояха в кръг около една по-висока фигура, която държеше нещо в ръка. Антонидас се концентрира върху предмета. Той бе невероятно мощен, а магията му имаше много добре познат вкус. Не едва когато рицарят на смъртта се обърна и вдигна нещото в ръката си, позволявайки светлината да се отрази в него и да изпълни стаята с виолетови лъчи, Антонидас осъзна, че това единствено съкровище би било напълно достатъчно за рицарите на смъртта.