— Вие бяхте по-бързи в хранилището, но ние сме по-бързи тук. Магическата преграда на балкона няма да ви позволи да се телепортирате. Няма накъде да бягате — извика Антонидас, взирайки се право във водача на рицарите.
Сега те щяха да могат да ги хванат или убият, запазвайки поне един, от когото да откопчат някаква информация. Така щяха да узнаят много повече за новите водачи на Ордата и плановете им.
— Може би — отвърна спокойно водачът на рицарите на смъртта, а гласът му се понесе безпрепятствено. — Но защо ни е да бягаме, след като можем да летим?
В същия миг зад него се завихри вятър толкова силно, че Антонидас се олюля. Последва свистящ звук, който се усили и накрая като че ли парче от нощното небе полетя надолу към балкона. Мракът бавно придоби формата на няколко дълги змиевидни форми, които се носеха точно до ръба на балкона, а от черните им лица заблестяха зловещи очи. Антонидас вече усещаше горещината, която излъчваха, и ризата му бързо плувна в пот.
— Глупав човек! Наистина ли помисли, че сме дошли сами? — попита водачът на рицарите на смъртта и се изсмя.
Най-едрият дракон, който Антонидас някога бе виждал, се спусна към балкона и опря бодливата си издължена муцуна на парапета. Антонидас видя как Крас пребледнява и дочу думата, която прошепна.
— Детуинг.
Чувайки името си, мощният черен дракон обърна глава и се взря в Крас. Магьосникът не потрепна, но Антонидас занемя. Детуинг? Тук? Рицарят на смъртта се покачи на парапета и се намести върху гърба на Детуинг.
— Взех това, за което дойдох. Да тръгваме!
Антонидас се съвзе достатъчно, за да призове една мълния и да я засили към отдалечаващите се фигури, но тя отскочи от щитовете им. Нямаше как да се телепортира — фигурите се движеха твърде бързо и нагъсто. Кейл’тас и останалите магьосници поклатиха глави. Те не бяха достатъчно бързи, за да атакуват рицарите на смъртта, без да си навлекат гнева на някой дракон, който с радост щеше да изпепели цялата цитадела.
Като че да потвърдят заплахата, два дракона изведнъж се отдалечиха от Детуинг, приближиха и отвориха широко уста. Магьосниците едва успяха да издигнат щитове навреме. От зиналата им паст изригна червеникаво златен поток, който се удари в балкона и възпламени завесите, свитъците и всичко в стаята зад тях. Антонидас изруга под нос, гледайки как останалите рицари на смъртта се качват на гърбовете на други черни дракони, понасят се във въздуха и изчезват. Той знаеше, че мощните създания лесно биха пробили изградените от него защити, които не бяха предназначени за подобни гиганти.
Отчаяние прониза стария архимаг. Той и останалите от Кирин Тор бяха отговорни за защитата на града и хората му. И тази нощ той ги провали. Антонидас винаги бе твърдял, че всеки магьосник трябва да познава границите на възможностите си и сега самият той разбра кои са неговите. Той се взря в небето и потърси следа от натрапниците, но напразно. Бяха изчезнали заедно с Окото на Даларан, което бе един от най-мощните артефакти на този град.
„Взех това, за което дойдох“ — бе казал рицарят на смъртта. Антонидас знаеше за какво говори. Въпросът беше защо?
Дванадесет
Объркан, Фенрис се взираше в очевидно старата постройка. Той не бе сигурен какво да очаква от Гробницата на Саргерас, но определено не беше това. Това, което първоначално бе помислил за резба, всъщност се оказа множество черупки от миди, кости и скелети на най-различни морски животинки, закрепени към външните стени след години живот под водата. Гробницата приличаше на дъното на океан, което е било издигнато на повърхността и превърнато в обитаема постройка. А вратата на тази странна постройка бе широко отворена.
— Тук ли е артефактът? — попита намръщено Фенрис.
Той все още не можеше да свърже тази безформена структура с разтърсващата мощ на предмета, който Нер’зул твърдеше, че се намира тук. Рицарят на смъртта обаче не споделяше съмненията му.