— Тук е — настоя Рагнок. — Усещам го някъде дълбоко вътре.
— Да тръгваме тогава! — извика Тагар. — Защо още се мотаем навън? Колкото по-бързо влезем, толкова по-бързо ще излезем!
Фенрис рядко се съгласяваше с вожда на клана Боунчуър и точно сега бе един от тези моменти. Той просто изгаряше от нетърпение да приключи с тази задача. Даде знак на хората си и всички последваха Рагнок, Тагар и войните му Боунчуър навътре в постройката. Накъдето и да погледнеше, той виждаше следи от стотиците, а може би и хилядите години престой под водата. Ръбовете и ъглите бяха загладени както от постоянния допир с водата, така и от мъх, корали и миди, които се бяха прикрепили по цялата твърда повърхност. Подът беше покрит с плесен и водорасли.
Всички декорации по стените бяха или унищожени от всичките години във вода, или бяха покрити с морски същества, намерили убежище там. Тук-там имаше локви от отдавана вече застояла вода. От никъде не проникваше светлина — странната постройка нямаше прозорци, но това не бе от значение. Рагнок вдигна ръка и над него се появи слабо жълтеникаво сияние. То хвърляше страховити сенки по коридора, но поне им позволяваше да напредват стабилно.
Щом навлязоха по-навътре, Фенрис забеляза, че стените стават все по-чисти и макар да бяха също толкова мрачни, поне щетите по тях бяха по-малко. Резбите по повърхностите не бяха толкова изтъркани и тук-там той забеляза следи от някогашния разкош на сградата. Изглежда е била невероятно красива, изпълнена с изящни и пищни форми, които Фенрис не можеше и да си представи… и дори се почувства груб и недодялан само вървейки покрай стените й. Вождът забеляза, че и хората му се чувстват по подобен начин. Тагар и неговите воини Боунчуър изглежда не се впечатляваха от красотата на сградата, но те все пак не се вълнуваха от друго, освен смърт и унищожение.
Рагнок вървеше изцяло фокусиран върху целта и сигурно затова не друг, а Тагар изведнъж спря и посочи надолу към една от стените.
— Вижте там! — възкликна вождът на клана Боунчуър.
Фенрис проследи ръката му и видя някакво по-тъмно петно върху изрисуваната стена. Изглеждаше като…
— Кръв — потвърди Тагар. Той коленичи до петното, подуши го и го опита на вкус. — Оркска кръв — поясни той и се изправи на крака. — Сигурно е на няколко години.
— Вероятно е на Гул’дан или на някого от уорлоците му — каза Рагнок. — Значи се приближаваме до целта!
Мисълта за това не бе особено приятна, макар да означаваше, че наближава краят на пътуването им.
— Бъдете нащрек! — обърна се Фенрис към хората си и те мрачно кимнаха.
— Страх ли те е, Фенрис? — подигра му се Тагар, пристъпи напред и навря лицето си в неговото. — Страх те е от това, което ни предстои да открием ли?
— Разбира се, че ме е страх, идиот такъв! — сопна се Фенрис, а бивниците му одраскаха лицето на по-младия вожд. — Гул’дан беше предател и глупак, но все пак бе и най-мощният уорлок в цялата Орда! И нещо тук е убило него и последователите му. Трябва да си много луд, за да не те е страх!
— Е, мен пък не ме е страх! — отвърна Тагар, при което някои от воините на Фенрис се засмяха.
Самият Фенрис поклати глава и отново се зачуди защо бе изпратен на мисия с подобен идиот. Но бързо си отговори. Някой трябваше да е достатъчно умен, за да знае кога какво да направи… докато някой друг трябваше да е достатъчно глупав, за да действа безразсъдно дори с цената на живота си.
— Добре — каза Фенрис и си позволи една лека усмивка. — Тогава ти върви напред.
Тагар се усмихна и нададе бойния си вик, който отекна по коридора. Той закрачи напред и поведе хората си, без изобщо да се двоуми. Всички останали го последваха.
Навътре в храма състоянието на стените и пода продължаваше да се подобрява. Изяществото му бе неописуемо. Когато стигна до една пресечна точка на коридорите, Рагнок се спря, очевидно объркан. Обърна се на едната страна, а после на другата. Фенрис се намръщи.
— Какво има?
— Нищо. Аз… — рицарят на смъртта се поколеба, но после кимна и решително продължи към следващото помещение.
Фенрис поклати глава, но го последва. Коридорът завършваше с една обширна зала. Стените й бяха изненадващо чисти и гладки и този внезапен контраст с предходната гледка правеше стаята да изглежда стряскащо важна. По-голямата част от отсрещната стена се изпълваше от масивна сводеста врата от черно желязо.