И имаше право, затова Кадгар се съгласи да се оттегли и покорно изяде купата с яхния, която някой побърза да постави пред него. Поне това помнеше, че направи, а сега изведнъж осъзна, че е бил заспал. Сънят му бе сладко-горчив и в него Кадгар отново беше млад.
Той обърна гладко избръснатото си лице към нощното небе и остави лунната светлина да го облее, а вятърът да развее тъмната му коса, в която имаше само един сребърен кичур. Кадгар вдигна ръце и се удиви колко млади и силни изглеждаха — без бръчки и петна. После закрачи към Лордерон като гигант, минавайки цели километри с една крачка, а главата му се опираше в облаците. Макар да беше нощ, той вървеше уверено, сякаш краката му знаеха пътя. По едно време се озова срещу Даларан, прекрачи езерото и се изправи до града на магьосниците. Въпреки късния час, от една-единствена стая във Виолетовата цитадела се виждаше светлина и Кадгар се насочи към нея. Той се заиздига нагоре и започна да се смалява, наближавайки стаята. Когато краката му стъпиха върху балкона, магьосникът отново бе възвърнал нормалните си размери. Вратата беше отворена, той отметна тънките завеси, които спираха нощните насекоми, но не и лунната светлина, и влезе.
— Добре дошъл, Кадгар. Заповядай при мен.
Кадгар не се изненада да види Антонидас, както и да осъзнае, че се намира в личните покои на Кирин Тор. Той седна в предложения му стол и прие чашата вино, която другият архимаг му подаде. И с леко удивление забеляза, че Антонидас с посребряващата си дълга кафява брада сега изглежда по-възрастен. Обикновено всеки, който не ги познаваше, щеше да помисли, че Кадгар е по-старият магьосник, заради снежнобялата му брада, въпреки че Антонидас го водеше с няколко десетки години опит.
— Благодаря — каза тихо Кадгар, след като и двамата отпиха от виното си. Той посочи младежкото си лице и силното си, стройно тяло. — Благодаря и за това.
Антонидас изглеждаше леко притеснен.
— Реших, че така ще се почувстваш малко по-добре.
— Липсваше ми… това да съм млад. Но не бих променил нищо от миналото. Медив трябваше да бъде спрян… пък и през повечето време не ми пречи… Но понякога ми липсва.
— … Знам.
Кадгар смени темата.
— Това не е обикновен сън, нали?
Антонидас поклати глава.
— Не, за съжаление, не. Имам лоши новини. Черният орляк се е съюзил с Ордата.
Кадгар едва не се задави с виното си.
— Черният орляк? — повтори той. — Ами червеният? Двата орляка са смъртни врагове.
Домакинът му сви рамене.
— Червените не са се мяркали от доста време. Може и да са успели да се освободят от властта на Ордата. Но орките са открили нови съюзници и този път явно на добра воля.
Кадгар поклати глава.
— Към Недъргард ли са се насочили?
— Не знам — призна Антонидас. — Може би. Вече бяха тук, а също и в Алтерак. — Той се намръщи. — Откраднаха Окото на Даларан, Кадгар.
— Окото? — Кадгар знаеше какъв удар бе това за града на магьосниците. — Но какво ще прави Ордата с него?
— Нямам представа, но орките дойдоха специално за него — продължи Антонидас. — Шепа рицари на смъртта успяха да пробият защитите ни, взеха го и избягаха с помощта на драконите. Малко по-късно отново драконите са избили силите на Алианса, настанени в Алтерак, без съмнение по заповед на предателя Перинолд.
Кадгар се опули.
— Как е успял да го направи този път?
— Да, това е поредната загадка. Знам, че и без това ти е много натоварено, Кадгар, но реших, че трябва да знаеш.
— Благодаря — отвърна искрено Кадгар. — Да. Наистина бих предпочел да знам — той въздъхна замислено и за миг се протегна да поглади брадата си, но напипа само голата си брадичка. — И сигурно ще мога да разбера защо се случва всичко това. Първо Книгата на Медив, а сега и Окото на Даларан. Защо точно тези неща? — Той остави чашата си върху бюрото на Антонидас и се изправи неохотно. — Трябва да се връщам.
Кадгар отново трябваше да бъде момчето в тялото на старец. Отново да гледа как Алериа и Туралиън разиграват болезнената си драма на взаимно отричане и самота, когато само един глупак не би видял, че са много по-силни и щастливи заедно. Отново да се бори с орки и да затваря портали, и да носи тежестта на този свят върху изкуствено състарените си плещи. Той въздъхна дълбоко.
— Както желаеш. Късмет, момчето ми — Антонидас махна с ръка и Кадгар се събуди, седнал на масата в залата за срещи в Недъргард.