Кадгар долови мърморене от няколко възнегодували хора на Туралиън. Туралиън също ги чу и се изправи намръщен.
— Ако искате да кажете нещо, кажете го високо и ясно! — заповяда той.
Войниците, които си шушукаха, се спогледаха и един от тях пристъпи напред.
— Сър… защо просто не ги оставим? Ако има други светове, в които да отидат, може просто да ни оставят на мира?
— Дори да беше толкова просто, не можем да го допуснем. Не разбирате ли? — сопна се Туралиън. — Трябва да ги спрем. Не може да спасим нашия свят за сметка на други невинни животи!
— Освен това — намеси се Алериа, която се приближи към тях, запотена, покрита с прах и опръскана с кръв, която бе твърде тъмна, за да е нейната собствена, — какво би ги спряло да се върнат отново при нас, когато свършат с плячкосването на друго място?
Тя притежаваше изключителен слух и, естествено, бе чула всичко. На Кадгар му се стори, че изглежда по-бледа от обичайното, макар и все така зловещо сдържана.
— Да не би да искате да се изправите срещу два пъти по-голяма Орда от тази, която видяхме през Втората война — напълно обединена и способна да отваря портали от Азерот към всевъзможни светове?
Кадгар забеляза разочарованието в очите на Туралиън. Паладинът се бе надявал хората му да го разберат. И явно се бе надявал още повече да получи разбиране от страна на Алериа. Но изглежда елфата все още таеше заслепяваща омраза към орките. Тя всъщност не бе толкова загрижена за другите светове. Искаше сама да преследва и избива орки и не желаеше да споделя тази своя страховита наслада с никой друг. Тя се обърна към Туралиън, цветът на лицето й леко потъмня, но после се възстанови.
— Сър, по време на битката забелязах нещо, за което мисля, че трябва да знаете. Забелязахме група орки…
Кадгар едва чуваше музикалния й глас. Нещо друго се бе насадило в мислите му… нещо не беше наред. И в мига, когато осъзна какво е, той избухна.
— Какъв глупак съм само! — извика Кадгар, прекъсвайки Алериа. — Те не губят! — извика по-силно той. — Оттеглят се! Открили са артефактите, които са им били нужни, и сега се връщат обратно в Дренор. Самото им нападение е целяло просто да ни отвлече вниманието, а сега вече са си свършили работата!
Газ Соулрипър вдигна поглед към него, а в блестящите му очи му се четяха шок и страх. Рицарят на смъртта се изправи на крака и разкъса въжетата, с които беше вързан през ръцете, краката и гърдите. Ужасът му увеличи магическите му способности някъде дълбоко в него и Газ отблъсна умствените окови на Кадгар, и вдигна нови щитове, които блокираха рефлекторния опит на архимага да възвърне контрола си върху тях.
— Вие няма да се месите! — изрева Газ, нахвърли се върху Кадгар и сграбчи гърлото му с бронираните си ръце. — Няма да попречите да изпълним съдбата си!
Рицарят на смъртта стисна ръце и Кадгар се опита да си поеме дъх. Той продължи да се бори със съществото, въпреки вече замъгления си поглед. Пред очите му се появи мрак, сред който проблясваха диви цветове. Архимагът нито можеше да отблъсне ръцете на рицаря, нито да изрече заклинание. И изведнъж сред невероятния вихър от цветове проблесна чиста светлина. Макар и да стресна очите му, Кадгар усети как се обвива в топлина и чувство на мир, което бе в пълно противоречие с болката от ръцете, стискащи гърлото му и нараняващи плътта му. За миг той се зачуди дали не бе умрял, без да забележи.
Светлината се увеличи и отново спадна. Мъртвите ръце около гърлото на Кадгар се свиха конвулсивно, преди напрежението да изчезне напълно. Магьосникът се олюля и примигна, заслепен от ярката светлина. Закашля се и се задъха, докато дробовете му отново започнаха да се изпълват с въздух.
— Добре ли си?
Гласът бе на Туралиън, който протегна все още сияещи ръце и помогна на Кадгар да се изправи. Кадгар сведе поглед и забеляза, че виолетовата му роба изглежда пепеляво сива — само това бе останало от Газ Соулрипър. После погледна към Туралиън, за пореден път удивен от силата на младия генерал. Туралиън разбра погледа му и се усмихна смутено. Кадгар стисна ръката на другаря си.
— Благодаря ти.
— Не бях аз, а Светлината — отвърна Туралиън с типичната за него скромност.
— Е, твоята прословута Светлина го уби твърде бързо — промърмори Алериа. Дори Кадгар се сепна от отровния й глас. — Можехме да го разпитаме за каруците, които видях.