Бавно и колебливо… той се наведе и я целуна. Тя му отвърна страстно и сключи ръце зад врата му. Туралиън се олюля, когато тя се отдръпна и прошепна:
— Студено, толкова студено…
Той я вдигна на ръце и остана удивен, че е лека като перце. Положи я на леглото си и придърпа кожите около двама им. И те се стоплиха.
Туралиън потърка уморените си очи и примигна, за да прогони сълзите, които реши, че се дължат на изтощение.
След тази единствена нощ с него, на сутринта Алериа изчезна. Той бе излязъл от палатката си, за да узнае разтърсващите новини. Алериа и рейнджърите й, разбира се, се бяха върнали от разузнаваческата си мисия. И в онази сива сутрин той се изпълни със съчувствие и болка от новината за щурма на Ордата над Куел’Талас. И за Алериа, която бе изгубила близо двадесетина повече или по-малко близки роднини — братовчеди, лели, чичовци, племенници, сред които и по-малкия й брат.
Той бе изтичал при нея, но когато бе протегнал ръка към рамото й, тя се бе отдръпнала. Той се бе опитал да говори с нея, но тя бе отказала. Сякаш никога не са били близки… сякаш никога не са били приятели. Тогава Туралиън усети как нещо в него се пропуква, нещо, което оттогава потискаше, но му продължаваше да му тежи. Но той все пак беше генерал, водач и не можеше да си позволи да се поддава на личните си тревоги.
Но когато я видя отново в Стормуинд, отново подгизнала до кости, той си помисли… или поне започна да се надява… е, явно е било глупаво да се надява на каквото и да е. Но той бе съгласен да бъде глупак до последния си ден. Защото, въпреки всичко, Туралиън знаеше, че винаги ще обича Алериа Уиндранър и ще помни онази единствена нощ с нея, която бе най-красивият, най-щастливият миг в целия му живот.
— Идват — гласът на Рексар беше дълбок и спокоен.
Гром проследи погледа на полуогъра и кимна.
— Така е — каза той, стисна Горхаул, а очите му проблеснаха в очакване на предстоящото кръвопролитие. Макар повечето кланове да бяха напуснали Азерот, тук бе останала не малка част от оркската армия. И днес Алианса щеше да се изправи срещу страховита сила.
Гром присви блестящите си червени очи, виждайки многочислените войски, които заляха мъртвата земя. Изглежда човеците бяха дошли добре подготвени. Но къде бе водачът им — онзи, който изостави хората си и избяга да предупреди останалите? Гром изгаряше от нетърпение да елиминира точно него. Харата, която седеше до господаря си, изскимтя в очакване, а Рексар се засмя на реакцията на любимия си вълк.
— Ела ми, дребен Алианс — измърмори Гром. — Горхаул е жадна.
Туралиън дръпна юздите на коня си, когато премина хълмистата част, заобикаляща малката долина, и се взря в портала. Дори орките наистина да се оттегляха, доста от тях все още бяха тук. Пътят до портала нямаше да е лесен. Трябваше да пробият през една страховита линия от зеленокожи същества и огромните бледи неща, които се биеха редом с тях.
Двама от воините привлякоха вниманието му. Туралиън дори не беше сигурен дали единият от тях е орк. Приличаше на такъв, но кожата му беше жълтеникавокафява, не зелена, и се извисяваше над всички останали. Телосложението му също изглеждаше някак различно. До него седеше черен вълк, който Туралиън предположи, че е точно толкова смъртоносен, колкото господаря му. Впечатляващ воин, да, но не беше водачът.
Ето там. Онзи другият. По-едър от другите, с гъста черна грива, вързана на опашка, с черна брадичка и блестящи червени очи. Тежката му броня бе покрита със странни символи и той се взираше смело в многочислената армия на Алианса.
Погледите им се срещнаха. Пред очите на Туралиън оркският водач вдигна огромната си секира в знак на поздрав.
— Този път сме готови за вас, негодници! — измърмори Данат. Погледът му беше ясен и той бе повече от готов за битка, както и всички останали войници на Алианса.
— Синове на Лотар! Атака! — извика Туралиън.
Войските му нададоха бойни викове и се изляха от всички страни. Двубоят започна.
Планът беше прост — да се избият възможно най-много орки, докато се проправя път към портала. Туралиън се би яростно — замахваше с чука си наляво-надясно и отблъскваше озъбените врагове, които му се изпречваха на пътя. Алериа беше наблизо и както винаги изглеждаше страшно доволна да пролива кръв. Някакво шесто чувство накара Туралиън да вдигне поглед точно навреме, за да види как елфата стоварва меча си върху един злочест орк, докато друг се изправя зад гърба й и вдига страховития си боздуган. Тя изглежда не го бе забелязала — по лицето й бе изписана дива наслада, докато издърпваше меча си от безжизнения зелен труп. Алериа бе прекалено концентрирана върху отмъщението си, за да…