— Предател! Щеше да ни убиеш!
— Не! Не, кълна се! Казаха ми, че е щит… щит, който да ни предпази! Не знаех!
Червена сянка падна пред очите на Гром, той вдигна с една ръка уорлока и го разтърси. Как само му се искаше да му прекърши гръкляна, да му откъсне главата и да я захвърли така, както възрастният човек бе направил с устройството, което уж трябваше да ги защити, вместо почти да ги избие до крак.
— Кой ти каза това? Къде е? Ще му изтръгна сърцето!
Той отново разтърси уорлока, полагайки неимоверни усилия да потисне жаждата си за кръв.
— Не знам… Малкор ни го изпрати… Той каза, че е щит…
Гром изруга, изблъска безполезния уорлок настрани и се върна към битката. Беше му казано, че нещото е щит, който да използват в последния момент, за да може целият клан Уорсонг спокойно да избяга. Явно го бяха излъгали. Явно някой с положение… Горфийнд? Нер’зул? Някой е възнамерявал останалите тук воини да не успеят да се спасят. Гром се закле да оцелее, въпреки видимо слабите си шансове, за да може този някой да си плати за това.
Експлозията покоси хората му. Алианса бе успял да се съвземе по-бързо от орките и Гром видя, бесен и безпомощен, че ги изблъскват като животни на югозапад. И той не можеше да направи нищо по въпроса. Една група напредваше от едната страна, втора — блокираше изхода им от друга, принуждавайки воините му да се натрупат към тесния изход от долината, далече от портала. Далеч от дома.
— Така да бъде — изръмжа той.
Алианса може да получи днешната победа, но ще си плати скъпо за нея. Гром отметна глава назад, отвори широко уста и нададе вика, който вцепени двама атакуващи войници на Алианса.
— Бийте се, воини на Уорсонг! Бийте се като истински орки! Нека кръвта ви запее с бойна страст! Разкъсайте ги на парчета! За Ордата!
— Някой трябва да остане тук и да наглежда тази група — каза Туралиън, когато дръпна юздите на коня си до Алериа и Кадгар, и зачака Кърдран да се сниши достатъчно, за да може да го чуе. — Ще назнача няколко мъже на входа на долината, за да им попречат да избягат. Всички останали…
Той замълча. Кадгар не му завиждаше. Никой не искаше да преминава през Тъмния портал, макар че трябваше да признае, че някаква малка част от него — онази част, която го накара да стане магьосник — бе особено любопитна какво ще види отвъд.
— Е, знаем какво трябва да направим — започна Туралиън. — Всеки от вас отново да предаде на отряда си, че това е доброволна мисия. Няма да принуждавам насила никого, нито пък ще се сърдя, ако някой не пожелае да ни последва.
Данат кимна, обърна коня си и започна да раздава заповеди на хората си. Алериа пое към рейнджърите си и им заговори спокойно на музикалния си език. Кадгар се усмихна окуражително на Туралиън, но паладинът не му отвърна. Вместо това тихо му прошепна:
— Алериа едва не загина днес. Едва успях да я спася.
— Туралиън — отвърна също толкова тихо Кадгар, — тя е обучен боец. Сигурно може да надвие и двама ни. Много добре го знаеш.
— Точно това ме притеснява. Знам, че обикновено може да се грижи за себе си. Но… станала е нехайна. Станала е… — гласът му потрепна и Кадгар трябваше да извърне поглед от мъчителното изражение на младежа.
— Тя поставя избиването на орки пред собствената си безопасност — каза Кадгар. — Поема прекалено високи рискове.
Туралиън кимна натъжено.
— Е, сега ще отнесем битката при тях. Това може да й се отрази добре. Може да е добре и за двама ви.
Туралиън леко поруменя, но не отвърна. Сега погледът му бе насочен към войските и той поведе коня си към тях.
— Синове на Лотар! — извика той. — Всички познаваме битката. Познаваме загубата, но и победата. А сега ни предстои непознатото. — Той срещна погледа на Кадгар и леко се усмихна. — Ще отнесем битката при орките. И ще ги спрем. Няма да им позволим повече да тормозят нито нас, нито други светове. За Алианса! За Светлината!
Той вдигна чука си и дочу радостните възгласи на мъжете, когато оръжието му засия с ярка бяла светлина. Кадгар кимна сам на себе си: ето го онова нещо, което той и Андуин Лотар бяха усетили у Туралиън още при първата им среща с него. Сега му се струваше толкова отдавна… Както командирът на Алианса, така и магьосникът бяха убедени, че този свещеник, превърнал се в славен воин, ще се справи с призванието си. Че ще съчетае почти невинната си вродена порядъчност с яростната решителност да защити хората си. И сега ще се изправи начело на армията и ще я поведе към един напълно непознат свят. Кадгар се чудеше дали другарят му наистина бе видял колко силно вдъхновява воините си. И как вдъхновяваше един определен сред тях, който сега го гледаше с особено рядко непринудено изражение на красивото си елфско лице.