Туралиън обърна коня си и го пришпори към каменната рампа на Тъмния портал. Конят му се възпротиви, но Туралиън държеше здраво юздите и го принуди да продължи напред. Завихрената енергия го приканваше и той се гмурна в нея. За миг зеленикавото сияние погълна неговата бяла светлина и той напълно изчезна между двете колони на портала. Алериа и Кадгар бяха точно зад него. Магьосникът пришпори коня си и изпита някакво странно чувство, когато човек и животно преминаха през портала — една хладна вълна, последвана от странно привличане, сякаш се понасяха по силно течение. Обзе го студ и за миг пред очите му падна мрак, появиха се звезди, блещукане и завихрени цветове и накрая всичко се смеси. После се озова от другата страна на портала, където горещият въздух стопли странно смръзналата се при краткия му преход кожа.
Светло… всичко бе толкова светло. Той рефлекторно вдигна ръка, за да прикрие очи от яркия блясък. Беше и горещо… сухата топлина като че буквално се сблъска с тялото му. Той примигна, почака погледът му да се проясни и занемя.
Кадгар стоеше върху каменен под като джудже до огромния, възхитително изработен портал. В сравнение с него този, който тъкмо беше прекрачил, бе доста нехайно и набързо скалъпен. От двете страни на този се издигаха статуи на закачулени фигури, а стъпалата надолу водеха до втора площадка, заобиколена от огромни, тихо пламтящи огньове. Две колони, на върха на които също гореше огън, се издигаха от двете страни на някакъв път, покрит със странно…
Напуканата червена пуста земя, която се простираше пред тях, му изглеждаше някак позната и напомняше на Прокълнатите земи. Докато се оглеждаше, напред в далечината земята се разцепи. Изригна огън, сякаш се излюпваше дракон и разцепваше земята като черупка. Но очите на Кадгар се спряха върху небето. Червеното небе с цвят на прясна кръв, където грееше гневно пурпурно слънце и ги обстрелваше с адската си жар. И, Светлината да му е на помощ, небето също му бе познато.
— Не… — промълви той с треперещ глас. — Не — прошепна той отново. — Не тук! Не по този начин!
— Какво има? — попита Алериа, но той не й обърна внимание. Всичко бе същото като във видението му — небето, земята…
— Кадгар! Какво не е наред?
Той се сепна, сякаш се събуди от сън, но ужасната картина пред очите му не изчезна. Магьосникът поклати глава и се усмихна насила.
— Нищо — отвърна той. После, осъзнавайки колко прозрачна бе лъжата му, се поправи: — Имах… видение за това място. Не очаквах… Не мислех, че ще го видя с очите си толкова скоро. Това… ме позамая. Моля да ме извиниш.
Алериа се намръщи разтревожено, но разбра, че той няма да й каже повече от това.
— Тук е… — тя замълча, търсейки думи.
Алериа притисна ръка до сърцето си, сякаш чувстваше физическа болка, и за миг Кадгар надви отчаянието си и изпита искрена жал към нея. Тя беше елф — дете на гората, дърветата и живителната, плодородна земя. И сега изглеждаше шокирана, погнусена… почти колкото самия него.
Изведнъж се изви вятър. Без растения, които да държат почвата, силния полъх надигна пепелявата пръст и я повя към тях. Всички се закашляха и посегнаха към нещо, каквото и да е, за да прикрият устата и очите си.
Това е. Изведнъж Кадгар осъзна, че прекрачвайки портала, бе поел към съдбата, която се надяваше да срещне доста по-далеч в бъдещето. Във видението му той изглеждаше точно какъвто бе сега — старец. И вече беше тук. „По дяволите, та аз съм едва на двадесет и две… Тук ли ще умра?“ — помисли си мрачно той, опитвайки се да се съвземе. „Та аз почти не съм живял…“
Вятърът затихна така бързо, както се и появи.
— Грозно място — каза Данат Тролбейн, закашляйки се до тях. Кадгар потърси подкрепа в сериозното изражение на воина. — И това не напомня ли на Прокълнатите земи или само на мен така ми се струва?
Кадгар кимна. Добре, че се появи нещо друго, което да разсее мислите му.
— Техният… този свят се пропиваше в нашия през рифта. И каквото и да е причинило тези щети… опасявам се, че са били уорлоците и тъмната им магия, бе започнала да влияе и на нашата земя.