Кадгар се концентрира и заоглежда околната среда с безпристрастен поглед. Не само че бе мъртва, но изглеждаше така, сякаш бе източена и пресушена. Какво бяха направили орките с това място?
— Слава на Светлината, поне в Азерот успяхме да спрем покварата. Явно земята тук е страдала от същото нещо, но много по-дълго време. Предполагам, че този свят е бил доста по-плодороден.
Алериа се намръщи.
— Пътят… — тя изведнъж пребледня, а красивото й лице се изкриви от гняв. — Тези… чудовища…
Туралиън се приближи до нея.
— Какво има?
— Пътят… — Алериа като че ли не можеше да намери точните думи. Но опита отново. — Той е… покрит с кости!
Всички онемяха. Със сигурност елфата грешеше. Пътят, който сочеше тя, не бе просто тясна пътечка. Беше широк път, по който можеха да се наредят дузина ездачи. По него можеше да се превозват огромни бойни машини. Пътят бе по-широк от моста, водещ до Стормуинд, и толкова дълъг, че краят му се губеше от поглед. За да е постлан с кости, значеше стотици… не… не, хиляди тела, които…
— Милостива Светлина — прошепна един млад мъж.
Той бе пребледнял мъртвешки, а зад гърба му се надигна шушукане. Още докато войските осмисляха тази информация, врагът се появи. Когато преминаха през портала, от другата страна имаше само шепа орки. Кадгар се надяваше да са единствените, срещу които трябва да се изправят сега, но явно някои бяха успели да извикат подкрепление. По хребета в края на пътя на мъртвите Кадгар видя десетки орки, чиито оръжия проблясваха на ярката червена светлина.
За пръв път, откакто започна целият кошмар, свързан с рифта, Кадгар се уплаши, че войниците може да се провалят.
— Това е малка армия — каза спокойно той. Във видението си беше видял и орки, които стоят на един хребет, реват, крещят и ругаят.
— И ние си имаме армия — каза Алериа и погледна към Туралиън.
— Така е — отвърна той, но емоциите накъсаха гласа му. Той също бе разтърсен от първата си среща с този свят, но сега бе възвърнал решителното си изражение. — Армията ни ще застане между орките и тези, които се опитат да ни наранят. Тя няма да стои и да гледа как собственият й свят страда по начина, по който е страдал този. — Туралиън се обърна към хората си. — Синове на Лотар! Това е борбата, за която сме дошли! Повече от всякога, сега ще се бием за родния си свят! Няма да позволим да ни причинят това, което са направили тук!
Гласът му се понесе ясен и чист като песен, светъл и бляскав като чука, който сега вдигна високо.
— За Стормуинд! За Лордерон и Айрънфордж и Гномригън! За Азерот!
„Така да бъде“ — помисли си Кадгар и последва генерала си към битката.
Петнадесет
Нер’зул седеше на трона си в цитаделата Хелфайър — мрачната, кошмарна крепост, която Ордата построи скоро след обединението на клановете. Той ненавиждаше това място. Това грозно, потискащо и изкривено място с назъбени ъгли, тъмен камък и коридори, които се извиваха един върху друг като подивяла змия. Ако приличаше по нещо на традиционното оркско селище, което се състоеше от малки сгради, колиби и ниски кули, то това бе възможно най-изкривената представа за него, точно както самите орки се бяха покварили и изкривили.
Докато оркските колиби бяха изградени от зелени клони, покрити с кора, тези сгради бяха от тъмен камък, съединен с грубо желязо. Около тях се издигаха странни подпорни колони, които завършваха с блестящи стоманени остриета, като че ли огромни ноктести ръце излизаха от земята, за да държат цялата конструкция. Извитите, свързващи пътеки се проточваха от един покрив до друг, сякаш по-скоро сградите се бяха разтопили и изкривили, образувайки случайни връзки помежду си.
В задната част се издигаше по-висока кула със заострен връх. Точно там бе положен тронът на Блекхенд — фалшивият трон, който Съвета в сянка дари на своята управляваща пионка. Сега този трон принадлежеше на Нер’зул — новият действителен водач на Ордата, а останалата част от цялата грозотия бе негова крепост.
Нер’зул не поглеждаше през сводестия прозорец към портала. Той не искаше отново да се потриса от това колко опустошен бе някога плодородният му свят. Но все пак не можеше да го избегне. Пръстите му несъзнателно докоснаха белия череп, изрисуван върху лицето му. Смърт. Смъртта на този свят, смъртта на хората му, смъртта на собствената му вяра. Загрубелите му ръце бяха изцапани с кръв… кръвта на толкова много невинни. Кръвта на орките, които му се бяха доверили, които той несъзнателно бе подвел.