Последните няколко месеца не минаха съвсем безпрепятствено. След като пристигнаха и извоюваха победа при първата си битка с орките на тяхна територия, Алианса получи контрол върху портала. Или поне от тази страна. Скоро след първия си преход хората се радваха на последвалите подкрепления и припаси. „В знак на уважение от кралете на Алианса“ — беше им казано. Особено добре дошли бяха няколкото бурета бира. За този дребен лукс трябваше да благодарят на Магни Бронзбиърд.
Но всичко това не продължи дълго. Когато втората каравана с припаси не се появи в уречения ден, малък отряд бе изпратен да разузнае и се върна с новината, че орките са си възвърнали контрола върху портала от страната на Азерот. И така припасите, които правеха живота им тук не само възможен, а сравнително поносим, започнаха да идват все по-рядко. По същия начин пристигаха и обещаните допълнителни отряди. Туралиън оптимистично бе предположил, че ще успее да организира атака в рамките на един месец, но заради постоянната смяна на контрола над портала, обещаното подкрепление така и не успя да пристигне.
Орките се бяха укрили в една противно изглеждаща крепост на запад от Крепостта на честта. Тя беше огромна и добре укрепена в допълнение на ужасния й вид, и една евентуално успешна атака изискваше много внимателно планиране и сериозна подготовка.
— Скоро — каза Кадгар на Алериа. — Скоро ще стане.
Отначало изглеждаше като пъзел. Малко след като пристигнаха и започнаха строежа на крепостта, започнаха нападенията на орките. Това само по себе си не бе изненадващо. Странното бе, че не спираха да атакуват. Не всеки ден и не по много, но все пак достатъчно. Странно бе и това, че те като че ли вече не се интересуваха от портала.
Една вечер Туралиън се беше обърнал към Данат, Алериа, Кърдран и Кадгар.
— Може да твърдите всичко за Ордата, но орките определено не са глупави.
— Тогава защо продължават да ни атакуват така? Не са достатъчно многобройни да завладеят крепостта. А и явно не целят да си върнат портала.
— Не мисля, че е късно да попречим на Нер’зул да отвори нови портали — намеси се Кадгар. — Макар че не съм сигурен дали вече не са успели да го направят. Той разполага с нужните артефакти. Но явно му трябва и нещо друго.
Кадгар се бе облегнал в грубия си дървен стол и потърка дългата си бяла брада.
— Ще му трябва огромна сила и някаква сложно заклинание, нали? — попита Данат. — Може би през цялото време е подготвял детайлите.
— Съмнявам се — отвърна Кадгар. — Да, наистина ще е сложно. Но съм сигурен, че се е погрижил за него, докато е чакал артефактите. Скиптър, Книга и Окото — замисли се Кадгар. — И какво още? Какво ли още чака?
Бяха опитали да разпитат няколко пленени орки, но никой от тях не им каза нещо полезно. Тези не бяха рицари на смъртта, а обикновени войници — пушечно месо, което цели само да забави Алианса, докато Нер’зул чака… каквото и да е.
Макар да знаеше, че е по-добре да пътува с малко багаж, Кадгар си беше позволил да вземе някои неща със себе си. Едното бе пръстенът, който му позволяваше да разбира всеки чужд език, както и да бъде разбран на неговия. Точно това му позволи да разпитва орките, които говореха само родния си гърлен език. Сред другите неща бяха няколко книги… книги със заклинания, и една, която някога бе принадлежала на Медив. В нея нямаше нищо магическо — съдържаше само бележки за Дренор, неговото небе и континентите му.
Кадгар намираше утеха в това да се взира в нощното небе. То беше червено само през деня и магьосникът се забавляваше да наблюдава съзвездията, докато умът му се занимава с мистерията на Нер’зул. И една нощ, когато бе толкова увлечен, като че ли звездите съдържаха отговора, той получи прозрение. Оказа се, че звездите наистина знаеха отговора.
— Скиптър, Книга и Око! — извика той на Кърдран, който бързо изхвърча от стаята си.
— Ъ? — възкликна сепнатото джудже. — Ума ли си изгуби, момко?
— Извикай останалите, трябва да поговорим.
Не след дълго другарите, лидери на различни сили, се събраха в кулата.