— Ами да! — отвърна Кърдран и тримата бързо се оттеглиха.
Туралиън беше прекалено фокусиран върху Алериа, за да забележи, че им бе предоставен момент на спокойствие.
— Алериа, ти не се биеш умно. Не и напоследък. Не мога непрекъснато да те пазя от теб самата!
— Имам право да отмъстя! Те изклаха семейството ми… хората ми…
— Мислиш ли, че Лират би искал да съсипеш живота си? Какъв завет към живота му би било това? — Той за пръв път повдигаше въпроса за брат й и името му потуши жарките слова по устните й. Без да се замисли, Туралиън не изчака отговора й и продължи: — Знам, че си прекрасен воин. Но… не и точно сега.
— Лират… другите… Не бях с тях. Може би щях да мога да направя нещо. Но не бях там! Стоях в безопасност, докато те измираха.
Очите й се наляха със сълзи. Туралиън рязко си пое дъх. Досега не я беше виждал да жалее за близките си.
— Затова направих единственото друго нещо. Тръгнах след убийците им. И това ми помогна. Помогна ми да потисна болката.
И изведнъж Туралиън разбра.
— Онова, което ми каза онази вечер — започна той, молейки се да не каже нещо погрешно, — поисках да ми го преведат — той се поколеба, но прошепна: — „Помогни ми да забравя“.
Напиращите сълзи се търкулнаха по ъгловатите й страни.
— Но аз не исках да забравя. Не исках да ги оставя просто да изчезнат. Ако не скърбя за тях… сякаш не са си отишли.
Сълзи напълниха и очите на Туралиън. Сърцето му се късаше. Но тя имаше нужда от това. Имаше нужда да скърби, да оплаче мъртвите. Избиването на орки вече не й помагаше по същия начин, вече не можеше да потиска болката й и тя започваше да се разкъсва от всичко, което задържаше в себе си.
— Не мога да остана тук. Не искай това от мен. Последния път останах. Не искам да гледам как някой, когото обичам, отива да срещне смъртта, докато аз…
Изведнъж ръцете й го обгърнаха и тя зарови лице в гърдите му. Той я прегърна. Слабото й тяло се разтресе от ридание, което бе потискано толкова дълго време, и тя се вкопчи в него като удавник. Туралиън притисна устни към златистата й коса и вдиша аромата й на борова гора и цветя.
— Никога няма да те изоставя — закле й се той.
Тя вдигна лице към него.
— Аз също — прошепна тя, докато той се наведе да я целуне, — никога няма да те изоставя.
Седемнадесет
— Готово! — Нер’зул се отпусна в трона си и за миг затвори очи, преди да погледне към свитъка, който лежеше в скута му.
Беше прекарал месеци в проучване, четене и концентрация, но най-накрая заклинанието беше готово. Щом звездите се подредяха, той щеше да може да отвори портали към други светове и хората му отново щяха да могат да имат свой свят, дори светове, толкова пълни с живот, колкото бяха навремето самите те. И всичко щеше да бъде негова заслуга.
— Добре — изръмжа Килрог, който седеше близо до него. — Остават няколко дни до пълното подреждане на звездите и тогава най-сетне ще можем да оставим това проклето място на човеците. И ще започнем да градим нов живот!
Нер’зул погледна замислено едноокия воин. Килрог винаги го изумяваше както с острия си ум и отличния си тактически усет, така и с бойните си умения. И когато белязаният вожд на клана Блийдинг Халоу изкуцука през портала, Нер’зул беше решил, че би било грешка да го изпраща отново на бойното поле. Освен това от клана Блийдинг Халоу не бяха останали много воини — две години криене от човеците бе намалило значително броя на някога могъщия клан. Нер’зул бе предпочел да държи Килрог близо до себе си и да назначи воините му за своя лична охрана. Собственият му клан Шадоумуун не бе особено доволен от това, разбира се, но той все още бе достатъчно многоброен, за да се опълчи на Алианса. Пък и Нер’зул вече се смяташе за военачалник на цялата Орда, а не само за вожд на клан. И като такъв не можеше да проявява предпочитания.
— Първо ни чака път — каза той на Килрог и посочи към цитаделата около тях. — Не мога да рискувам заклинанието да се провали. Докато разполагаме с помощта на звездите, трябва да получим и помощта на самата земя. Трябва да имам достъп до възможно най-много лей линии, за да може самият Дренор да захрани заклинанието, което ще ни освободи от пагубния му капан. — Той въздъхна. — Има само едно място, което е идеално за тази цел — Храмът на Карабор.
Едното око на Килрог се разшири, но като цяло изражението му си остана същото.