Нер’зул кимна — той вече бе обмислил това.
— Ти ще останеш тук с клана си — заповяда той на Каргат. — Задържайте силите на Алианса, докато ние отидем до Черния храм. Ще ми е нужно известно време. Трябва да ги забавите възможно най-дълго. Ако оцелеете, присъединете се към нас.
Каргат леко пребледня, но се съвзе и кимна.
— Пустошта пред тези стени ще се отрупа с телата им! — обеща той и вдигна косата, закрепена за ръката му.
После кимна на останалите трима, завъртя се на пети и се оттегли. Другите го чуха как започна да крещи заповеди, веднага щом излезе от залата.
— Не могат да победят — обади се след миг Дентарг.
— Няма нужда да побеждават — отвърна Нер’зул и сви рамене. — Трябва само да държат Алианса далеч от нас достатъчно дълго, за да завърша ритуала. Тази цитадела е стабилна, а воините Шатърд Хенд са славни бойци. Ще се бият добре, а останалата част от хората ни ще почете паметта им на новия свят, който ще завладеем в тяхно име.
— Разбира се — Дентарг леко потрепна, но прие тънкото порицание. — Не се съмнявам във верността на Каргат, нито в способностите на воините му. Той ще се бие до края.
— Да — Нер’зул се обърна към огъра-магьосник от клана Шадоумуун. — А ти ще се биеш рамо до рамо с него.
— Какво? — този път Дентарг се олюля от изненада. — Но господарю, ти се нуждаеш от мен в Черния храм! Мястото ми е до теб!
Изведнъж Нер’зул се изпълни с гняв — жарък и чист.
— Мястото ти е там, където аз кажа, че е!
Той се озъби, а гласът му се снижи от яд. Очите на Дентарг се разшириха.
— Лицето ти… — прошепна той и отстъпи пред страха и шока, които го завладяха. — Черепът…!
След миг Нер’зул усети как гневът го напуска. Той се присегна и докосна белия череп, изрисуван на лицето си — стори му се същият както винаги.
— Тези човеци имат магьосници — каза той с по-спокоен глас. — Някой трябва да ги спре, някой, който притежава достатъчно сила да го направи. Някой, на когото мога да се доверя!
Той пристъпи напред и положи ръка върху рамото на огъра. Дентарг отстъпи назад и Нер’зул свали ръка.
— Този някой трябва да си ти.
Дентарг сведе поглед към Горфийнд.
— Защо той не остане?
— Аз познавам порталите и рифтовете много по-добре от теб — отвърна рицарят на смъртта. — Нер’зул се нуждае от мен за ритуала, но пък мога и да остана и да покажа едно-друго на тия човеци.
Дребните очички на Дентарг се насочиха отново към Нер’зул.
— Няма да имам нужда от него — каза Нер’зул с благ, почти оправдателен тон. — И макар да искам да те взема с мен, ти би ми помогнал много повече, ако останеш и подкрепиш Каргат с магическите си умения.
Огърът най-накрая кимна.
— Ще направя така, както заповядаш, господарю. Ще спра човешките магьосници. И ако оцелеем, ще дойдем при вас в Черния храм.
В гласа му ясно отекна желанието му да види това място и да пристъпи в залите му.
— Добре — Нер’зул кимна и се обърна настрани. И двамата знаеха, че шансовете на Дентарг са извънредно малки. — Ще оставя черните дракони тук, за да ви помагат в битката. Сега иди и организирай действията си с Каргат.
С крайчеца на окото си той видя как Дентарг кимна и се заслуша в тежките му стъпки към изхода. Щом гръмовните му стъпки замряха, Нер’зул се обърна отново към Килрог и Горфийнд.
— Съберете воините и рицарите си — заповяда им той. — Тръгваме веднага.
След по-малко от час Нер’зул седеше на гърба на вълк и напускаше цитаделата Хелфайър, наобиколен от Килрог и воините му, докато Горфийнд и неговите рицари на смъртта проверяваха пътя напред. Зад тях Каргат Блейдфист и орките му ги изпращаха с викове от стените на цитаделата, крещейки името на Нер’зул. Военачалникът на Ордата постави една ръка върху торбичката си, за да се увери, че свитъкът е там, зарови другата си ръка в гъстата козина на вълка и продължи напред.
И повече не се обърна.
Осемнадесет
Онази нощ Алериа остана при Туралиън. Те говориха дълго, дълго време и най-сетне успяха да издигнат мост над пропастта, която бе изникнала между тях. Когато думите станаха излишни, те оставиха сърцата и телата им да продължат лековития процес. На следващата сутрин двамата излязоха заедно от стаята и въпреки многозначителните усмивки на другарите им, и двамата усетиха, че всички искрено се радват за тях. Въпреки че днес щяха да се изправят пред смъртта, те знаеха, че ако оцелеят, ще ги чака истинско щастие. А те щяха да оцелеят. Туралиън не възнамеряваше да се разделя с нея точно когато отново я бе спечелил.