— А на теб ти трябват и двете? Черепа и Книгата? — попита Туралиън.
— Да — отвърна Кадгар. — Без тях няма да мога да затворя рифта напълно.
Туралиън кимна.
— Значи трябва да тръгнем след двата предмета — реши той. Обърна се и изгледа останалите, претегляйки вариантите в главата си. — Данат, струва ми се, че имаш желание да убиеш още малко орки.
— Определено имам, сър.
Туралиън въздъхна. Болеше го да гледа хората, на които държи, да бъдат толкова изпълнени с желание за мъст. Но кой бе той, за да ги съди… не той бе видял как целият му отряд бива изклан, докато бяга за помощ. Данат трябваше да намери покой по свой начин, както бе успяла да направи Алериа. Той трябваше да се научи, че може да се бие без омраза в сърцето… да се бие в името на, а не срещу нещо.
— Тогава ти ще тръгнеш след Нер’зул. Той има известна преднина, затова, Кърдран, ти и ездачите ти, тръгнете напред и открийте Нер’зул и последователите му. Атакувайте ги веднага… убийте ги или поне ги забавете и докладвайте на Данат. Той ще ви чака с наземните сили.
— Вземете няколко от моите разузнавачи — добави Алериа.
Туралиън се усмихна в знак на благодарност и се обърна към Данат:
— Твоята задача е да унищожиш Нер’зул и да върнеш артефактите.
— Смятай я за изпълнена, младежо — отвърна Кърдран и се запъти към грифоните.
Данат кимна, отдаде чест и също се оттегли, за да събере хората си и да се приготви за път. Туралиън се обърна към Алериа и Кадгар.
— Вземането на Черепа и затварянето на портала са мои отговорности. Кадгар, ти си единственият, който може да проследи проклетото нещо. Алериа… — той се усмихна леко. — Обещах ти, че няма да те изоставя.
— Така е, любими. И не мисли, че ще го забравя.
Той протегна ръка, а тя я пое и за миг я стисна силно. Те повече нямаше да се разделят… освен в самия си край. И дано не го направят дори тогава.
— Да вървим — каза с усмивка тя.
Заедно тримата другари загърбиха покорената цитадела и портала в далечината. Те щяха да открият ужасните реликви, с които завинаги да затворят рифта… или щяха да загинат, докато се опитват да го направят.
Деветнадесет
— Настигат ни.
Нер’зул се обърна към Килрог.
— Значи ще се движим по-бързо.
Вождът на Блийдинг Халоу изръмжа и поклати глава.
— Вече се движим толкова бързо, колкото да не убием вълците си… или себе си — отбеляза горчиво той. — Още малко и воините ни ще изпокапят от умора, преди Алианса да ни стигне. И кой ще те пази тогава?
Орките маршируваха вече почти цяла седмица и първите няколко дни минаха без инциденти. Бяха достигнали гората Терокар и дори с леко облекчение бяха навлезли под високите й заплетени дървета. Гората бе тъмна и мрачна както винаги — тъмните слегнати корони на дърветата бяха достатъчно нависоко, за да не допускат почти никаква светлина, а земята бе гола, с изключение на тъмния мъх и ниските храсти тук-там. След няколко дни път под горещото слънце всички се зарадваха на сянката, а самата гора изглеждаше прохладна и тиха.
Докато един от воините на Килрог, който бе изостанал, за да наблюдава пътя зад тях, бе дотичал една нощ до лагера им.
— Алианса! — извика воинът, задъхан и облян в пот от тичането. — Точно зад нас са!
— Явно са завладели цитаделата Хелфайър по-бързо, отколкото очаквахме — каза Горфийнд. — Проклетият Каргат! Трябваше да ги задържи!
Килрог бе запазил спокойствие, както винаги.
— Колко са?
Разузнавачът поклати глава.
— Не можах да видя точно, но определено са много. Със сигурност са повече от нас. И се движат невероятно бързо.
— Значи и те напрягат всички сили — предположи Килрог и потърка белега под липсващото си око. — Омразата им дава криле.
— След колко време ще ни стигнат? — попита Горфийнд.
— Може би изостават от нас с два дни — отговори разузнавачът. — Но водачът им ги пришпорва като луд и напредват много бързо.
— Вдигайте лагера — реши Килрог. — Всички да стават. Ще пътуваме през нощта, за да увеличим разстоянието помежду ни. Движете се!
След няколко минути всички орки отново бяха поели своя марш. От тогава бяха спирали само за няколко кратки почивки до някое от многото поточета на Терокар, за да се напият с вода и да отдъхнат. Но Алианса решително напредваше и скъсяваше дистанцията. И сега орките трябваше да направят труден избор.