— Можем да останем и да се бием — предложи Горфийнд, но Килрог вече поклащаше глава.
— Те ни превъзхождат числено, и то с много — отбеляза едноокият вожд и се намръщи. — Не ми е приятно да призная, но, ако се изправим срещу тях сега, може и да ни избият до крак. И макар да съм готов с радост да дам живота си за Ордата, както и целият ми клан, смъртта ни няма да ни доближи до Черния храм.
— Но не можем и да им избягаме — обади се Горфийнд. — Не мисля, че щом са хванали следите ни, ще си позволят да изостанат.
— Може да се покрием в… — започна Нер’зул, но Килрог го отряза.
— Това е на дни път от тук — бързо отбеляза той. — Със сигурност не може да мислим за това от сега, нали?
По челото му избиха капчици пот и Нер’зул бе едновременно изненадан и доволен да види, че Килрог Дед-ай, легендарният вожд, известен с невероятния си кураж и безстрашие, сега изпитва страх. Но сега не бе време за претенции.
— Това е единственият ни изход — каза той с достатъчно остър тон, за да не позволи на Килрог отново да го прекъсне. — Човеците ни застигат и, щом не можем нито да бягаме, нито да се бием, трябва да се скрием. И единственото място в тази гора, където можем да направим това, е…
Този път не го прекъсна някой от лейтенантите му, а нещо, което се появи накъде отгоре. Нер’зул усети промяна във въздуха и пращене, предвещаващо буря, но то бе прекалено мощно и концентрирано в стегната струя, която се изля върху тях. Шаманът инстинктивно се приведе. Само след миг нещо профуча точно над главата му, оставяйки светкавична следа. Той долови някакво тъмно петно, което отново се понесе във въздуха и прелетя между дърветата. После се приземи стабилно на земята и придоби формата на здрава фигура, яздеща крилат звяр.
— Грифони! — извика Килрог и вдигна високо секирата си. — Прикривайте се!
Настъпи хаос. Орките се спуснаха да се крият зад дървета, хвърляха се в близката река или прилягаха по брега й. Всички тичаха, препъваха се и падаха, устремени към мрака, за да се скрият от тъмните фигури, кръжащи над тях.
Втори светкавичен удар се стрелна през дърветата и заслепи Нер’зул, който за миг не виждаше нищо друго, освен бяла светлина и последвалите проблясващи неясни образи. Гръмотевица разтърси гората, разклати дърветата и подкоси много от оркските воини. Очевидно една от атаките на Уайлдхамър бе успешна.
Джуджетата се спускаха с грифоните си и запращаха стормхамърите си наляво-надясно. Няколко пъти пропускаха целта си, но легендарните им чукове просто се издигаха във въздуха и се връщаха обратно в ръцете на собствениците си, които отново ги запращаха срещу врага като отмъстителни духове. Светкавици разцепваха въздуха отново и отново, а гръмотевиците добавяха почти нестихващ грохот.
Когато не хвърляха чукове, воините Уайлдхамър се спускаха ниско към земята и оставяха грифоните им да атакуват орките — с нокти, големи колкото оркска ръка, те пореха гърлата им, избождаха очите им или цепеха черепите им с единствен удар на смъртоносните си човки.
Сред проблясъците Нер’зул забеляза, че някои от орките се бяха скупчили на едно място, явно мислейки, че ще постигнат защита с броя си, но това ги направи още по-лесна мишена. И той видя как един чук поваля дузина орки наведнъж. След светкавицата и гърма само един помръдваше, и то съвсем слабо.
— Избиват ни! — изсъска той към Горфийнд, който се бе привел до него. — Направи нещо!
Рицарят на смъртта го изгледа гневно и бавно разшири гниещото си лице в добре премерена усмивка.
— Това са само шепа дребни човеци и малко по-едри птици. Мислех, че всемогъщият Нер’зул ще може да се справи с такава жалка атака. Но нищо. Ако ти не можеш, аз мога.
Той понечи да се изправи. Каква наглост! Нер’зул си спомни за разговора си с Черепа на Гул’дан. „Каква наглост! Той не може да ти говори така. Не, не може така!“
— Не можеш да ми говориш така, Терън Горфийнд — каза шаманът с леден глас.
Горфийнд примигна, изненадан от тона му.
— Нито пък ще ти позволя да го направиш отново.
Нер’зул се изправи, зареден с гняв. Той сви юмруци и се концентрира върху земята под краката си и въздуха около себе си. Шаманската магия навремето го правеше едно с този свят и му позволяваше да контролира елементите. Но те вече не му се подчиняваха — не и след като той се поклони на Кил’джейден. Елементите като че ли бяха погнусени от демоничната енергия, която сега покваряваше расата му. Но нищо. Оттогава Нер’зул бе научил много нови неща.