— Нямаме друг избор — повтори Нер’зул, като изгледа гневно Килрог и Горфийнд. — Трябва да отидем там. Някои от тунелите трябва да са запазени или поне част от тях, и от там ще можем да се отбраняваме. Без подобна защита силите на Алианса ще ни избият и ще заличат расата ни.
Килрог изсумтя нещо неразбираемо. Горфийнд присви очи и го изгледа презрително.
— Нер’зул е прав. Нямаме друг изход. Но трябва да бъдем предпазливи. Не искам да събудим нещо, което не можем да победим.
— Значи е решено — каза Нер’зул. — Нали, Килрог? Не ми се иска да те изоставям.
Старият вожд преглътна тежко и склони глава.
— Нер’зул, знаеш, че не се боя от нищо живо. От нищо, което мога да преборя и разкъсам на парчета. Но онова място… — Той въздъхна дълбоко. — Кланът Блийдинг Халоу ще последва Нер’зул.
— Добре. Заедно ще сме много по-силни от всичко, което може да ни чака там. А сега съберете воините и рицарите си — заповяда той на лейтенантите си. — Трябва да стигнем до Пустошта на костите възможно най-скоро.
Килрог кимна и се оттегли, а Горфийнд се загледа гневно в гърба му. После отдаде чест на Нер’зул и го последва, а рицарите му бързо се скупчиха около него. Нер’зул също се обърна и попипа торбата си, проверявайки всеки артефакт, който бе прилежно прибран в нея. Въпреки острите си думи, той се чудеше какво ще открие в Окиндун. Дали дренаите все още се криеха там? Дали щяха да го подведат под отговорност за действията на бившия му чирак или щяха да разберат, че Гул’дан бе измамил и самия него? Дали странните руини щяха да предоставят така нужната защита от армията на Алианса или орките щяха да открият там още по-ужасяваща заплаха? Нер’зул не знаеше. Но не можеше да измисли нищо друго, затова му оставаше единствено да отиде и да види. Само се надяваше да не прави пагубна грешка.
Воините на Ордата спряха и вдигнаха поглед. Дърветата свършиха точно зад гърба им и сега пред тях се простираше сива почва и руините на Пустошта на костите. В средата на местността се извисяваше Окиндун — четвъртит и грозен. Останките от разрушения му купол стърчаха като счупени зъби, а сринатият храм се гушеше като потрошен череп, наполовина заровен в земята.
Нер’зул също се вторачи. Не можа да се въздържи. Последния път, когато видя това място, святото гробище на дренаите, то бе зловещо и непокътнато. Сега в стените на храма зееха широки дупки, цели стаи бяха отворени към небето, а заедно с поразената гора и покритата с кости земя, той едва можеше да си представи някога величествения монумент, който на младини го изпълваше с ужас.
Земята около него сякаш се тресеше и отначало Нер’зул си помисли, че това е просто пулсиращата кръв във вените му и забързаният ритъм на сърцето му от гледката на древния гробищен град. Но после осъзна, че вибрациите идват някъде извън него, и се озърна. Орките стояха тихо, неподвижно или леко помръдваха, някои се оглеждаха, като че за същото нещо, което търсеше и той. Накрая погледна зад тях, към дърветата и забеляза някакви проблясващи фигури.
— Алианса е точно зад нас! — извика той, а гласът му се понесе лесно, невъзпрепятстван от дърветата. — Трябва да намерим подслон! Бързо в Окиндун! Бързо!
— Движете се, безмозъчни твари! — добави Килрог и стовари секирата си върху най-близкото дърво толкова силно, че цялото стъбло се разтресе.
Звукът и движението явно извади воините от шокирания им унес и те се завтекоха към входа на разрушената дренайска постройка. Преминавайки през масивния, потрошен портал, Нер’зул потръпна от страх. Дали духовете все още пазеха тази гробница, както бе почувствал първия път, когато я приближи толкова отдавна? Или бяха избягали след унищожението на постройката?
Нямаше време да размишлява за такива неща. Той забърза крачка навътре към разрушения храм, а от там през зиналата дупка, която напомняше за подземния лабиринт. Килрог и Горфийнд вървяха до него, а няколко от воините на Килрог се движеха пред и зад тях. Под земята Окиндун бе по-изящен, отколкото отвън, а резбите бяха по-сложни.
Изглежда, че някои неща бяха оцелели, поне до някаква степен. Елегантната арка, която сега бе разбита, се издигаше над основата на стълбището, по което тръгнаха, и над нея Нер’зул забеляза странно красиви форми, които изглеждаха не толкова религиозни, колкото представителни. Дебели колони поддържаха високия покрив на храма и сега бяха останали части от тях, които с грубата си изчистена повърхност бяха в остър контраст с украсените стени около тях. В тези стени имаше издълбани ниши — цели редици, една над друга, а белите и жълтеникави следи сочеха какво са съдържали. Кости. Без съмнение всички стени са подслонявали дренайските останки, които сега покриваха цялата земя на Пустошта на костите. Някога намерили покой в тежкия камък, сега дренайските предци бяха изложени на стихиите.