Подът също беше каменен, покрит с дребни плочки, които образуваха сложни шарки, а широкото стълбище свързваше различни нива. Нер’зул погледна надолу и видя поне шест етажа под себе си. Средата им бе разрушена от онази съдбовна експлозия и сега те също стояха открити към небето. После останалите го избутаха в един широк тунел, който се отклоняваше от това централно място.
— Стените тук още са здрави — казваше Килрог, оглеждайки се и после кимна доволно.
Нер’зул бе доволен. Малко по-рано Килрог го притесни със своя почти безумен страх. Но сега явно бе променил мнението си и стоеше спокоен и съсредоточен.
— Тук-там има срутвания, но по-голямата част от тавана и пода са непокътнати. Може да се групираме и да продължим по-нататък, където изглежда има по-малко щети.
Той посочи към края на тунела, който се скриваше в сенките. Нер’зул видя, че е прав — натам имаше по-малко отломки и таванът изглеждаше здрав.
— Тук можем да установим стабилна защита. Алианса ще трябва доста да копае, преди да ни достигне.
— Някои от по-долните тунели също може да са непокътнати — отбеляза Горфийнд. — Трябва да ги проучим внимателно, преди да продължим навътре. Ако нищо… друго не ни чака там, те могат да се окажат дори по-добра защита.
Килрог кимна и заповяда на няколко от воините си да огледат останалата част от този тунел, а няколко други — да проучат няколко по-близки прохода, като внимават да не се отдалечават много. На останалите нареди да пренесат отломките до входа на тунела и да изградят възможно най-стабилна стена. После той, Горфийнд и Нер’зул седнаха да обсъдят бойната си стратегия.
След няколко часа един от разузнавачите на Килрог се завърна. В очите му се четеше удивление, но на устните му бе изписана лека усмивка.
— Трябва да видите едно нещо.
— Какво има? — попита Нер’зул, изправи се на крака и изтупа ръцете си. Той и Горфийнд обмисляха резервния план, който трябваше да осигури спасението им, но още не го бяха завършили.
— Аз… открих нещо, сър — отвърна воинът.
Усмивката му се разшири още повече и това повдигна духа на Нер’зул. Каквото и да бе открил, явно не представляваше заплаха. Нер’зул му даде знак да води и го последва навън, надолу по дългия тунел зад помещението. Там се бяха насъбрали и други орки, които моментално направиха път на шамана.
— В името на предците! — прошепна Нер’зул, а думите му свободно излязоха през зиналата му уста.
Пред него стояха няколко фигури. Едната бе огър, а останалите… бяха чисти орки! Нер’зул обаче не ги разпозна, дрехите и украшенията им бяха напълно непознати за него.
— Кои сте вие? — попита той, спирайки се само на няколко крачки от странниците. — И какво правите в Окиндун?
Един от орките пристъпи напред. Той беше нисък и набит, почти колкото Гул’дан, и Нер’зул като че ли наистина долови голямата прилика с бившия си чирак. Голото теме на новия орк блесна на светлината на факлите, които воините бяха наредили по дължината на тунела, а дългата му черна брада бе леко прошарена. Той стоеше, облечен в странна черна роба, изрисувана с руни, в едната си ръка държеше жезъл и около него се усещаше някаква странна аура на власт.
— Нер’зул? — попита спокойно той със загрубял глас. — Това ти ли си? Къде е Гул’дан?
— Гул’дан предателят е мъртъв — отвърна Килрог, озъби се на странника и го изгледа гневно с едното си око. — Едва не погуби всички ни с неговите долни амбиции! Сега Нер’зул отново води Ордата!
Странникът кимна, явно без да се изненада от новината.
— Тогава ще се подчиня на теб, Нер’зул — отвърна той леко насечено, като че ли не бе говорил доста дълго време. — Аз съм Ворпил. Някога бях член на Съвета в сянка, но едва ли ме помниш.
— Ворпил! — Нер’зул се вторачи в странника, присвивайки очи на слабата светлина.
Да, наистина беше Ворпил, когото помнеше като особено обещаващ млад шаман от клана Тъндърлорд. Но онзи Ворпил имаше гъста черна коса, която се спускаше по целия му гръб, а брадата му бе къса и чисто черна. Какво ли му се бе случило, за да го състари така и в същото време да го дари с такава мистериозна сила? Горфийнд пристъпи напред, той също бе част от Съвета в сянка на Гул’дан.