— Сам ли живееш толкова много години? — попита той Немураан, когато излязоха от втората широка зала и поеха по серия криволичещи коридори.
— Има и други — отвърна окенаят и вдигна жезъла си, за да освети пътя. — Някои от нас оцеляха след атаката на Ордата и избягаха тук. По-късно дойдоха още дренаи, които потърсиха подслон от внезапните нападения на орките. Много от тях загинаха при експлозията, а други се изгубиха. Останахме много малко.
Данат се огледа наоколо, чудейки се къде ли са останалите, но Немураан поклати глава.
— Няма да ги видиш. Макар да изглеждаш благороден и честен, не бих изложил хората си на риск. Те ще останат скрити. Аз ще ти помогна, но ако решиш да ме предадеш, поне расата ми ще оцелее.
— Мъдро решение — съгласи се Данат. — Аз бих постъпил по същия начин.
Те продължиха да вървят, докато накрая достигнаха поредната врата.
— Това е началото на Лабиринта на сенките — каза Немураан. — Зад тази врата се намира Ордата — той се обърна и изгледа Данат отблизо, изражението му бе мрачно, но в очите му се четеше… нетърпение? Радост? — Бих ви помогнал и по-нататък, ако ми позволите — каза тихо той, — но се опасявам, че помощта ми може да не се понрави на всички ви.
Данат се намръщи и вдигна вежда.
— Какво искаш да кажеш?
Окенаят склони глава.
— Аз съм пазител на душите на нашите мъртви — обясни покорно той и стисна с две ръце жезъла си. — В момент на голяма нужда мога да ги призова. Бих го направил сега… те ще се зарадват на възможността да прочистят дома си от нечестивите орки.
Данат леко се разтърси от прямотата в думите на дреная. Той знаеше, че рицарите на смъртта на Ордата са оркски духове в човешки тела, и бе убеден, че духовете съществуват, макар винаги да бе учен, че мъртвите трябва да бъдат оставени да почиват в мир. Но ако Немураан бе пазител на мъртвите, сигурно нямаше нищо лошо в това да ги призове за помощ… нали? Малко по-рано Данат бе казал на Туралиън, че духовете на загиналите му войници ще се бият редом с тях, но това бе само образно казано. А сега явно духовете на някои мъртви можеха да приемат подобна идея буквално. Накрая Данат сви рамене. От подобни въпроси се вълнуваха по-духовните хора, а от военна гледна точка той определено не би отказал допълнителна помощ.
— За нас би било чест — отговори той на Немураан. — Ако това не би ги притеснило или разгневило, с радост ще приемем помощта им.
Немураан кимна и дълбоко се поклони, очевидно доволен от решението на Данат. После се изправи и вдигна жезъла си. Виолетово сияние разцъфна по дължината на коридора, изпълвайки го със светлина, на която отвърнаха множество събудени искри от целия таван. Постепенно искрите станаха по-ярки, цветът им преля от виолетово към синьо, зелено и златисто. После започнаха да слизат и да се издуват, приемайки форма и очертания. Най-близката до Данат и Немураан се промени и прие огромна форма, очевидно на дренаи, но по-едра от последния. Вместо роба, тя носеше орнаментирана броня, на рамото й бе подпрян гигантски чук, а по гърба й се стелеше дълга пелерина. Още и още придобиха ясни очертания и постепенно изпълниха цялата зала. И всички се взираха в Данат и хората му.
От нищото се появи вятър и развя наметалото на Данат и дългата коса на Талресар. Данат почувства остър студ и започна неконтролируемо да трепери. Спектралните воини напредваха, красиви и неумолими, а Данат остана вцепенен от ужас. Водачът им протегна ръка и погали челото му. Човекът извика, когато в съзнанието му нахлуха образи — младият Фарол и Ван в конюшнята преди да потеглят… Думите на Ван, завинаги прекъснати от боздугана… Надвесен над коня си и бягащ от битката, за да може мъртвите да открият мир… Завръщането на Скай’рий… без ездача си… Трупове… толкова много трупове… „Момчетата ми, момчетата ми… Съжалявам, толкова много съжалявам…“ Ордата, силна и въоръжена, изливаща се по плодородни поля, но не на Азерот. Стотици поля, стотици светове… невинни хора, избивани от зелената вълна, която не принадлежи на тези места и изсмуква живота от тях… И се мести на следващото и следващото…
— Душата ти е помрачена, Данат Тролбейн от Алианса — каза духът, макар че лицето му изобщо не помръдна. Думите му прозвучаха в съзнанието му. — Скърбиш за мъртвите. Въпреки че си дошъл тук и сърцето ти е изпълнено с мъка и гняв, истинската причина, която те тласка напред, е чиста и справедлива. Бъди спокоен. Аз съм Боулестраан, някога наричан Ослепителната Светлина. Аз и армията ми ще ти помогнем в тази борба.