— Много съжалявам, че блъснах колата ви. Надявам се да не сте се наранили — каза.
След като не последва реакция, той преведе думите си на своя развален испански. Тя поклати отрицателно глава. Ричард продължи безрезултатното си усилие да установят контакт и да разбере защо е дошла в дома му по това време. Тъй като леката катастрофа не оправдаваше ужаса у момичето, той си каза, че тя може би бягаше от някого или от нещо.
— Как се казвате? — попита.
С мъка, запъвайки се на всяка сричка, тя успя да му каже името си — Евелин Ортега. Ричард усети, че не издържа повече; нуждаеше се спешно от помощ, за да се отърве от тази досадна посетителка. Няколко часа по-късно, когато можа да анализира случилото се, щеше да се изненада от факта, че единственото, което му хрумна в онзи момент, бе да повика чилийката от мазето. За времето, в което се познаваха, тази жена се бе доказала като способен професионалист, но нямаше никакво основание да смята, че е подготвена да се справи с толкова необичайно затруднение.
В десет вечерта телефонът стресна Лусия Марас. В този час можеше да е само дъщеря й Даниела, ала беше Ричард, който я молеше спешно да се качи в дома му. Най-сетне, след като прекара деня, зъзнейки от студ, Лусия се беше стоплила в леглото и не възнамеряваше да напусне гнезденцето си, за да се отзове на припряното повикване от страна на мъжа, който я бе осъдил да живее в иглу, а предната нощ с презрение бе пренебрегнал потребността й от компания. Нямаше пряк достъп от сутерена до останалата част на къщата, трябваше да се облече, да си проправи път в снега и да се изкачи по дванайсет хлъзгави стъпала до горе; Ричард не заслужаваше подобно усилие.
Преди една седмица се беше спречкала с него, защото водата в паничката на кучето сутрин замръзваше, но дори това неоспоримо доказателство не беше успяло да го убеди да повиши температурата. Ричард се задоволи да й даде електрическо одеяло, неизползвано от десетилетия, и затова, когато го включи, то само запуши и предизвика късо съединение. Студът беше най-скорошното оплакване на Лусия. Преди това имаше други. Нощем звучеше хор от мишки между стените, но според хазяина й това било невъзможно, защото неговите котки виждали сметката на всички мишки. Шумовете сигурно идвали от ръждясалите тръби и сухи дървета.
— Извини ме за безпокойството толкова късно вечерта, Лусия, но имам нужда да дойдеш, изправен съм пред сериозен проблем — съобщи й по телефона Ричард.
— Какъв проблем? Освен ако кръвта ти не е на път да изтече, ще трябва да изчакаш до утре — отвърна тя.
— Някаква истеричка от Латинска Америка се е настанила в дома ми и не знам какво да я правя. Може би ти би й помогнала. Не й разбирам почти нищо.
— Добре, вземи лопата и ела да ме изровиш от снега — отстъпи тя, завладяна от любопитство.
Малко по-късно, навлечен като ескимос, Ричард измъкна наемателката си и я заведе с Марсело в дома си, почти толкова студен, колкото и мазето. Мърморейки през зъби по адрес на скъперническото му отношение към отоплението, Лусия го последва в кухнята, където няколко пъти беше влизала за малко. Наскоро след пристигането си в Бруклин го посети, под претекст да сготви вегетарианска вечеря и така да задълбочи взаимоотношенията им, но Ричард се оказа голям кокал за нейната уста. Тя смяташе вегетарианството за ексцентричност на хора, които не познават глада, но със старание сготви за него. Ричард изяде две чинии без коментар, благодари й, без да се превъзнася, и така не й се реваншира за любезността. Тогава Лусия успя да види колко аскетичен живот водеше нейният хазяин. Насред няколко съвсем обикновени мебели в съмнително състояние се открояваше внушителен и лъскав роял. Всяка сряда и събота вечер до сутерена на Лусия достигаха акордите от концертите на Ричард и още трима музиканти, които се събираха за удоволствието да свирят заедно. Според нея се справяха много добре, но тя имаше ужасен слух и музикалната й култура бе незначителна. Няколко месеца чака Ричард да я покани в някоя от въпросните вечери да послуша квартета, но подобна покана така и не дойде.