— Предполагам, че да.
— А при това си свещеник и твоят Бог ти повелява да простиш.
— Това да си подложиш и другата буза винаги ми се е струвало глупост, помага единствено да получиш още една плесница — възрази той.
— Щом ти се изкушаваш от отмъщението, представи си как ли е за обикновените смъртни. Аз бих кастрирала без упойка изнасилвачите на Евелин.
— Моята вяра в Христос се клати на всяка стъпка, Нурия. Сигурно защото съм баск и неук като баща си, да почива в мир; искам да кажа, че ако се бях родил в Люксембург, може би нямаше да съм изпълнен с такова негодувание.
— На този свят му трябват повече негодуващи като теб, Бенито.
Неговата ярост беше стара. От години свещеникът се бореше с нея и смяташе, че на неговата възраст след всичко преживяно и всичко видяно, вече беше време да сключи примирие с действителността. С годините не беше станал нито по-учен, нито по-кротък, а само по-голям бунтар. В младостта му бунтът беше насочен срещу правителството, военните, американците, вечните богати, а сега — срещу полицията и корумпираните политици, срещу наркобосовете и трафикантите, гангстерите и толкова още други виновни за целия този ужас. Вече трийсет и шест години живееше в Централна Америка с две прекъсвания — когато беше изпратен за наказание в Конго за една година, и в продължение на няколко месеца, през които се оттегли в Естрамадура[7], за да изкупи греховната си надменност и за да бъде охладена страстта му за правда, след като през 1982 година бе хвърлен в затвора. Беше служил на Църквата в Хондурас, Салвадор и Гватемала, наричани сега Триъгълникът на смъртта, най-жестокото място на света, без да е във война, и за толкова време не беше се научил да съжителства с несправедливостта и неравенството.
— Вероятно е трудно да си свещеник с характер като твоя — усмихна се тя.
— Обетът за подчинение тежи цял тон, Нурия, но никога не съм поставял под съмнение вярата си в своето призвание.
— А обетът за целомъдрие? Влюбвал ли си се някога?
— Доста често, но Господ ми помага и бързо ми минава, така че не се опитвай да ме прелъстяваш.
След като погреба Андрес при брат му, бабата се върна при внучката си в клиниката. Отец Бенито ги заведе в дома на свои приятели в Соола, където щяха да са в безопасност, докато Евелин се възстановеше и докато той намереше сигурен водач за пътуването й до Съединените щати. Момичето беше с превръзка за обездвижване на ръката, а дишането беше истинско изтезание за ребрата й. Беше отслабнала много след смъртта на Грегорио. През тези седмици бяха изчезнали заоблените форми на девическото й тяло, беше слаба и крехка, при по-силен полъх на вятъра можеше да политне в небесата. Не беше разказала нищо за случилото се в онази зловеща Велика събота; всъщност не беше промълвила нито дума, откакто се беше събудила върху дюшека в камионетката. Имаше надежда да не е видяла как колят брат й, по това време вече да е била в несвяст. Доктор Кастел нареди да се въздържат от задаване на въпроси; беше травмирана и се нуждаеше от спокойствие и време, за да се съвземе.
Когато се сбогуваха, Консепсион Монтоя загатна пред докторката възможността внучката й да е забременяла, както се било случило с нея самата, когато в младостта била похитена от войници; Мириам била плод на това насилие. Каталонката се затвори в една тоалетна с бабата и й каза на четири очи да не се безпокои за това, защото била дала на Евелин някакво хапче, измислено от американците, против забременяване. Било забранено в Гватемала, но никой нямало да разбере. „Казвам ви го, госпожо, за да не ви хрумне да й давате някакъв домашен цяр, момичето вече достатъчно се е намъчило.“
Ако преди Евелин заекваше, след изнасилването изобщо престана да говори. Прекарваше часове в покой при приятелите на отец Бенито, без да проявява никакъв интерес към новостите в техния дом — течаща вода, електричество, две тоалетни, телефон и дори телевизор в нейната стая.
Консепсион интуитивно схвана, че тази болест, дето й пречеше да говори, излизаше извън учеността на докторите и реши да действа, преди да се е настанила надълбоко и завинаги у внучката й. Веднага щом момичето се изправи на крака и взе да диша, без да я пробождат гърдите, тя се сбогува с добрите хора, които ги бяха приели, и предприе многочасово пътуване с друсащ и боботещ автобус за Петен на посещение при Фелиситас — шаманка, знахарка и пазителка на традициите на маите. Жената беше прочута, хората идваха от столицата и дори от Хондурас и Белиз да се допитват до нея за своето здраве и за бъдещето си. Бяха я интервюирали в телевизионно предаване, където пресметнаха, че сигурно бе навършила сто и дванайсет години и следователно бе най-старият човек на планетата. Фелиситас не опроверга това, при все че повечето от зъбите си седяха в устата й, а две дебели плитки се спускаха на гърба й и този факт не можеше да обясни по никакъв начин обилното количество зъби и коса за подобна възраст.