Лусия търпя стоически няколко месеца, докато една вечер се върна пребита от умора в апартамента и го завари потънал в мрак, с мирис на застояло и на повръщано. Мъжът беше прекарал деня в леглото, пиейки джин, депресиран и напълно инертен, застинал на първата глава от мемоарите си. „Носиш ли нещо за ядене? Тук няма нищичко, а аз умирам от глад“, проплака кандидат-писателят, когато тя запали лампата. Тогава Лусия осъзна колко гротесково е това съжителство. Поръча пица по телефона и се захвана, както обикновено, да се бори с хаоса, в който линееше революционерът. Същата нощ, докато той спеше, упоен дълбоко от джина, тя опакова нещата си и мълком си тръгна. Имаше малко спестени пари и беше чула, че във Ванкувър набира сила колония от чилийски изгнаници. На другия ден взе влака, с който щеше да прекоси континента и да стигне до западния бряг.
Лена Марас посещаваше Лусия в Канада веднъж годишно за три-четири седмици, никога за повече, защото продължаваше да търси Енрике. С годините отчаяното й дирене се превърна в начин на живот, в поредица от рутинни действия, които изпълняваше с религиозно постоянство, и те изпълваха със смисъл съществуването й. Малко след военния преврат кардиналът откри служба, наречена Викарийство на солидарността в помощ на преследваните и техните семейства, където Лена ходеше всяка седмица, но винаги без успех. Там се запозна с други хора в нейното положение, сприятели се с църковните служители и с доброволците и се научи да се справя с бюрокрацията на болката. Поддържаше контакт с кардинала, доколкото беше възможно, защото прелатът беше най-заетият човек в страната. Правителството с неохота търпеше майките и след тях бабите, които дефилираха с портретите на синовете и внуците си, закачени за гърдите им, и мълчаливо се трупаха пред казармите и затворите с плакати, призоваващи към справедливост. Тези твърдоглави старици отказваха да разберат, че лицата, които търсеха, никога не бяха арестувани. Просто бяха отишли другаде или изобщо не бяха съществували.
Призори в един зимен вторник полицейски патрул пристигна в апартамента на Лена Марас да й съобщи, че синът й бе станал жертва на катастрофа с фатален край и тя можеше да прибере останките му на другия ден на адреса, който й посочиха, след като я предупредиха да се яви точно в седем сутринта с подходящ за транспортиране на ковчег превоз. В продължение на години бе чакала новини за Енрике и при факта, че го беше намерила, макар и мъртъв, дъхът в гърдите й секна.
Не се осмели да иде във Викарийството от страх каквато и да е намеса да не провали тази уникална възможност да си върне сине, но предположи, че Църквата или лично кардиналът бяха произвели това чудо. Отиде при сестра си, защото не й достигна смелост да тръгне сама, и облечени в траурни дрехи, двете се запътиха към дадения адрес. В квадратен двор, обграден със стени, по които се стичаше патината на влагата и времето, ги посрещнаха някакви мъже, които им посочиха сандък от борови дъски и ги инструктираха да го погребат преди шест вечерта. Беше запечатан. Уведомиха ги, че е абсолютно забранено да го отварят, връчиха им смъртен акт за пред гробищните власти и дадоха на Лена да подпише разписка, където се казваше, че процедурата е била изпълнена в съгласие със закона. Дадоха й копие от разписката и й помогнаха да натовари ковчега в камиона за провизии, който жените бяха взели под наем.
Лена не отиде направо на гробищата, както й бяха наредили, а в дома на сестра си, разположен на малък парцел в предградията на Сантяго. С помощта на шофьора на камиона смъкнаха ковчега, поставиха го върху масата в трапезарията и след като останаха сами, срязаха металната лента на печата. Не познаха тялото, не беше Енрике, въпреки че в акта фигурираше неговото име. Лена изпита смесица от ужас пред вида на младежа и облекчение, че не беше синът й. Можеше да продължава да се надява, че ще го намери жив. По настояване на сестра си реши да рискува и се обади на свой приятел във Викарийството, белгийски свещеник, който след един час пристигна с фотоапарат.