Столицата толкова се беше променила, че Лусия не можеше да познае улиците, където беше протекла нейната младост и чиито имена на светци и цветя бяха заменени с тези на военни и герои от минали войни. Градът блестеше от казармена чистота и ред, стенописите в стил социалистически реализъм бяха изчезнали и на тяхно място се виждаха бели стени и грижливо поддържани дървета. По бреговете на река Мапочо бяха изградени паркове за децата и никой не си спомняше вече мръсотията и телата, които нейните води някога бяха влачили. В центъра сивите сгради, движението на автобуси и мотоциклети, зле прикриваната бедност на чиновниците, изморените хора и момчетата, изпълняващи фокуси на светофарите, за да изпросят някое песо, контрастираха с циркаджийски осветените молове в Барио алто[14], където можеха да бъдат задоволени и най-екстравагантните капризи — балтийски хайвер, виенски шоколад, китайски чай, рози от Еквадор, парфюми от Париж… всичко на разположение на този, който можеше да плати. Съществуваха две нации в едно и също пространство — малобройната нация на изобилието и космополитната суета и многобройната нация на всички останали. В кварталите на средната класа цареше заета на кредит атмосфера на модерност, а в тези на висшите класи — на внесена от другаде изтънченост. Там витрините приличаха на онези от Парк Авеню, а къщите палати се пазеха от електрифицирани железни огради и кръвожадни кучета. Около летището и по протежение на автомагистралата обаче имаше бедни квартали, скрити от погледа на туристите посредством огромни рекламни платна на блондинки по бельо.
От скромното и отрудено Чили, което Лусия познаваше, очевидно не бе останало много, на мода бе дошло парадирането. Ала достатъчно беше да излезе човек от града, за да открие нещо от предишната страна с нейните рибарски селища, народни пазари, кръчми с рибена чорба и прясно изпечен хляб, обикновени и гостоприемни хора, които говореха с отколешен акцент и закриваха уста с ръка, когато се смееха. Тя би предпочела да живее в провинцията, далеч от шума, ала можеше да върши изследователската си работа само в столицата.
Чувстваше се чужда на родна земя, откъснала се беше от мрежата социални контакти, без която почти нищо не беше възможно, усещаше се изгубена в остатъците от едно минало, което не се вписваше в сегашното забързано Чили. Не разбираше кодовете и намеците, дори хуморът се беше променил, езикът бе осеян с евфемизми и предпазливост, защото още живееше горчивият привкус на цензурата от суровите времена. Никой не я попита за годините, докато беше отсъствала, никой не се поинтересува къде е била, нито как е живяла. Тази скоба в живота й напълно се изтри.
Беше продала жилището си във Ванкувър и имаше известни спестявания, така че в Сантяго успя да се настани в малък апартамент, но с добро разположение. На майка й се стори обидно, че не прояви желание да живее при нея, но на трийсет и шест годишна възраст Лусия се нуждаеше от самостоятелност. „Може в Канада обичаят да е такъв, но тук неомъжените дъщери живеят при родителите си“, не преставаше да й натяква Лена. Докато подготвяше първата си книга, трудно се издържаше със заплатата си. Беше си дала срок една година да я завърши, ала скоро разбра, че проучването щеше да бъде по-трудно, отколкото бе предполагала. Военното правителство беше свалено преди няколко месеца с плебисцит и една условна и плаха демокрация правеше първите си стъпки в покрита с рани от миналото страна. Във въздуха се усещаше предпазливост, а видът информация, от която се нуждаеше, беше част от тайната история.
Карлос Урсуа бе известен адвокат с противоречива слава, който сътрудничеше на Интерамериканската комисия за човешки права. Лусия се срещна с него във връзка с книгата си след многоседмични опити да получи дата и час, тъй като той често пътуваше и беше много зает. Офисът му, разположен в невзрачна сграда в центъра на Сантяго, се състоеше от три стаи, претъпкани с бюра и метални шкафове за преливащи от чекмеджетата папки, дебели тухли със закони, чернобели снимки на хора — почти всички млади, — забодени с кабарчета на едно табло, и голяма дъска с дати и срокове. Единствените признаци на модерност бяха два компютъра, един факс и фотокопирна машина „Ксерокс“. В един ъгъл, почуквайки ритмично като пианистка по клавиатурата на електрическа пишеща машина, седеше Лола, неговата секретарка — пълна и червендалеста жена с невинен вид на монахиня. Карлос прие Лусия седнал зад бюрото си в третата стая, която се различаваше от другите две единствено по едно засадено в саксия дърво, живо като по чудо в мрачния и тъмен офис. Адвокатът излъчваше припряност.
14
Североизточната част на Сантяго де Чиле, където живеят най-богатите обитатели на града. — Б. пр.