— Берто ми каза, че майка ти е тук. Предай се на първия постови или патрул, който ти се изпречи на пътя. Няма да те депортират, защото си малолетна — й каза мъжът, убеден, че никой не би дал на това момиче повече от дванайсет години. Евелин не му повярва, но другарите й бяха чували, че законът в Съединените щати действително е такъв. Прегърнаха я набързо и последваха мъжа, потъвайки мигновено в мрака.
След като си възвърна способността да реагира, Евелин клекна разтреперана в храсталаците. Опита се да се помоли шепнешком, ала нито една от многобройните молитви на баба й не й дойде наум. Така изминаха час, два, може би три, загуби представа за времето и способност да се движи, тялото й се вцепени и усещаше тъпа болка в рамото. В един момент почувства продължително и гневно пърхане на криле над главата си и отгатна, че бяха прилепи, които летяха, търсейки храна, също както в Гватемала. Сгуши се още повече в треволяците ужасена, защото всеки знае, че те смучат човешка кръв. За да не мисли за вампири, змии и скорпиони, тя се съсредоточи да съчини план как да се измъкне от това място. Със сигурност щяха да дойдат още групи мигранти и тя можеше да тръгне с тях, трябваше само да чака будна. Призова майката ягуар и майката на Исус, както й беше казала Фелиситас, ала нито една от двете не й се притече на помощ; тези божествени майки губеха силата си в Съединените щати. Беше напълно изоставена.
Оставаха няколко часа до разсъмване, но те се влачеха цяла вечност. Постепенно очите й свикнаха с безлунната нощ, която отначало й се струваше непрогледна, и тя успя да различи вида растителност наоколо — високи и сухи пасища. Нощта беше дълго мъчение за Евелин, най-сетне просветля зората, която дойде изведнъж. През всички тези часове не бе усетила никого наблизо — нито мигранти, нито постови. Щом започна да се развиделява, тя се престраши да хвърли поглед наоколо. Беше скована, с усилие се изправи на крака и направи няколко крачки, изпитваше глад и силна жажда, но ръката вече не я болеше. Разбра, че денят ще бъде топъл от парата, издигаща се от земята като булчински воал. Нощта беше тиха, спокойствието се нарушаваше само от предупрежденията по високоговорителите в далечината, но на разсъмване земята се събуди с бръмчене на насекоми, пукане на съчки под лапите на гризачи, стон на тръстики под лекия бриз и шетане на врабци във въздуха. На места видя цветни петна по храстите — червеношийка, жълто белогушо коприварче, зелена синьоглава сойка — безцветни птички в сравнение с онези в нейното село. Беше отраснала сред птича шарения, пъстри пера на седемстотин птичи вида — рай за орнитолозите според отец Бенито. Заслуша се в строгите предупреждения на испански по високоговорителите и безуспешно се опита да пресметне разстоянието до граничните постове, контролните кули и пътя, ако имаше такъв. Нямаше ни най-малка представа къде се намира. Връхлетяха я като вълна историите, които се предаваха от уста на уста между емигрантите за опасностите на север, за безмилостната пустиня, за фермерите, които стреляли безогледно по всеки, който стъпел в тяхната собственост, търсейки вода, за въоръжените като за бой граничари, за кръвожадните кучета, тренирани да надушват миризмата на страха, за затворите, където човек можел да гние с години, без никой да разбере за това. Ако тези затвори бяха като в Гватемала, тя предпочиташе да умре, преди да се е озовала в някоя килия.
Денят са влачеше час подир час, минута след минута, отчайващо бавно. Слънцето се измести на хоризонта, подпалвайки земята със сухата жега на пламнала жарава, съвсем различна от горещината, която Евелин познаваше. Жаждата й беше толкова силна, че престана да усеща глада. Поради липса на дървета, под които да се подслони на сянка, тя изрови земята с пръчка сред някакви храсталаци, за да пропъди смоковете и змиите, и там се сви колкото можа, като преди това заби пръчката в пръстта, за да може отместващата се сянка да й показва времето, както бе виждала да прави баба й. През равни интервали чуваше минаването на коли и ниско прелитащи хеликоптери, но като разбра, че всеки път се движат по един и същи маршрут, престана да им обръща внимание. Беше объркана, чувстваше главата си размекната, като пълна с памук, мислите й се блъскаха. По пръчката позна, че е станало пладне, и тогава я връхлетяха първите халюцинации, формите и цветовете на аяуаска[16], броненосци, мишки, малки ягуарчета без майка си, черното куче на Андрес, мъртво от четири години, което й се яви в отлично здраве. От време на време се унасяше в сън, смазана от палещата жега, замаяна от умора и жажда.
Бавно, безкрайно пестеливо започна да напредва следобедът, но жегата си оставаше същата. Черна, дълга и дебела усойница пролази по крака й като ужасяваща милувка. Вкаменено, момичето замръзна, без да диша, усещайки тежестта на влечугото, докосването на сатенената му кожа, извиването на всеки мускул в това подобно на маркуч тяло, което се плъзгаше, без да бърза. Не приличаше на нито една от змиите в нейното село. Когато влечугото си тръгна, Евелин скочи на крака и дълбоко пое въздух, замаяна от ужасния шок, с готово да изхвръкне от гърдите й сърце. Нужни й бяха часове, за да дойде на себе си и да се успокои; нямаше сили да прекара цял ден изправена и втренчена в земята. Устните й бяха напукани, кървяха, езикът й се бе подул като мекотело в пресъхналата й уста, кожата й гореше в треска.
16
Аяуаска е вид лиана, от чиито листа се приготвя халюциногенна напитка, използвана от шаманите като лечебно средство. — Б. пр.