— Кога ще се отървем от лексуса? — попита Лусия.
— Още днес, но дай ми половин час да дойда на себе си — отвърна той, хвърляйки се по корем на изтърбушения диван в дневната, без да се осмели да я помоли да легне до него и да го прегърне, за да го стопли.
— Почини си. Но ако се задържим дълго тук, ще замръзнем — каза Лусия.
— Трябва да се включи генераторът и да се сипе гориво в печките. В кухнята има туби с керосин. Тръбите сигурно са заледени и може би някои от тях са спукани, това ще стане ясно през пролетта. Ще разтопим сняг, за да сготвим. Не можем да ползваме комина, някой може да види дима.
— Ти не си в състояние нищо да правиш. Хайде, Евелин! — каза Лусия, като зави Ричард с проядено от молци и кораво като картон одеяло, което видя на един стол.
След малко жените вече бяха запалили две печки, ала не успяха да накарат да тръгне агонизиращият генератор, с който Ричард също не се справи, когато най-сетне успя да се закрепи на крака. В къщурката имаше малък газов котлон, който използваха, когато ходеха на риболов в леда, а Ричард беше взел в багажа три фенера, спални чували и друго основно оборудване за експедиция в Амазония, заедно с няколко пакета сушена вегетарианска храна, която той носеше в дългите си екскурзии с велосипед. „Храна като за магарета“, отбеляза добронамерено Лусия, докато се мъчеше да превари вода на мъничкия котлон, който прояви точно толкова отзивчивост, колкото и генераторът. След накисване във вряла вода магарешката храна се превърна в прилична вечеря, която Ричард не можа да опита и се ограничи с малко бульон и половин чаша чай, за да не се дехидратира съвсем — стомахът му не понасяше нищо друго. После отново си легна, сгушен в одеялото.
Евелин
Мириам, майката на Евелин, повече от десет години не беше виждала трите си деца, които бе оставила при баба им в Гватемала, но веднага позна Евелин, когато пристигна в Чикаго, по снимките и поради това, че тя беше досущ като баба си. „За щастие, не се е метнала на мен“, си каза, когато я видя да слиза от камионетката на Галилео Леон. Бабата Консепсион Монтоя беше със смесена кръв, беше взела най-доброто от расата мая и от бялата раса и като девойка се славела с извънредната си хубост, преди да бъде поругана от войниците. Евелин беше наследила през едно поколение деликатните й черти. Самата Мириам имаше грубовато лице, пълно тяло и къси крака, вероятно по подобие на своя баща, този „слязъл от планината насилник на индианци“[17], както уточняваше винаги, когато говореше за своя родител. Дъщеря й все още беше момиче с дебела черна плитка до кръста и нежно лице. Мириам се спусна към нея и здраво я стисна в прегръдките си, не спирайки да повтаря името й и хлипайки от щастие, че тя е при нея и същевременно от мъка по другите си две убити деца. Евелин се остави в прегръдките й, без да отвърне по никакъв начин на радостните излияния на майка си — тая дебела жена с жълта коса беше една непозната.
Тази първа среща беляза тона на отношенията между майка и дъщеря. Евелин се въздържаше да говори, за да си спести досадата от заплитащи се в устата й думи, а Мириам възприемаше мълчанието й като упрек. При все че Евелин никога не повдигна този въпрос, Мириам използваше всеки повод, за да поясни, че не бе изоставила децата си по собствена воля, а по необходимост. Всички били обречени на глад, ако тя била останала в Монха Бланка дел Вале да прави тамалес с бабата, нима Евелин не може да проумее това? Когато един ден станела майка, тя щяла да разбере величината на саможертвата, която майка й била направила за семейството си.
Друга тема, която витаеше във въздуха, беше съдбата, сполетяла Грегорио и Андрес. Мириам смяташе, че ако беше останала в Гватемала, щеше да е възпитала синовете си с твърда ръка, Грегорио не би кривнал по пътя на престъпността, а Андрес не би загинал по вина на брат си. В такива моменти Евелин изкарваше глас от гърлото си, за да защити своята маминка, която ги беше научила на добро; брат й бил станал лош от мързел, а не поради липса на пердах от страна на бабата.
Семейство Леон живееше в квартал от къщи каравани, двайсетина на брой, подобни една на друга, всяка с малко дворче, което семейството на Мириам споделяше с папагал и голямо и кротко куче. На Евелин дадоха матрак с пяна, който тя разполагаше в кухнята за нощта. Имаха миниатюрна баня и външна мивка в двора. Независимо от теснотията всички се разбираха добре, може би благодарение на това, че работеха в различни смени. Мириам чистеше офиси вечер и домове сутрин, нямаше я у дома от полунощ до пладне на следващия ден. Галилео не работеше с фиксиран график, но когато си беше вкъщи, беше почти невидим, все едно го нямаше, за да не предизвиква вечно лошото настроение на жена си. Една съседка се грижеше за децата срещу разумно заплащане, но когато Евелин пристигна, натовариха нея с тази отговорност. Следобед Мириам си беше вкъщи и това позволи на Евелин през първата година да ходи на курсове по английски, организирани от църквата за имигрантите, а после започна да работи с майка си. Мириам и Галилео принадлежаха към Църквата на Петдесетница и животът им се въртеше около службите и обществените дейности в енорията.