На Ричард му тежеше повече бездънното отчаяние на жена му, отколкото смъртта на бебето. Беше желал и обичал сина си, но не толкова, колкото Анита, и не бе успял да се привърже към него. Докато майката го хранеше на гръдта си и му гукаше непрестанно, припявайки му с обич, свързана с него чрез неразрушимата връв на майчиния инстинкт, той тъкмо започваше да го опознава, когато го изгуби. Беше разполагал с четири години, за да се влюби в Биби и да се научи да й бъде баща, но прекара само един месец с Пабло. Неочакваната му смърт го разтърси, ала много по-силно го нарани реакцията на Анита. Бяха заедно вече от няколко години и той беше свикнал с променливите настроения на жена си, която за броени минути преминаваше от смях и въодушевление към гняв и тъга. Беше се научил да се справя с непредвидимите душевни състояния на Анита, без да се вълнува, отдаваше ги на тропическия й темперамент, както го окачествяваше, когато тя не можеше да го чуе, защото иначе би го обвинила в расизъм. При все това обаче не можеше да й помогне в скръбта по Пабло, защото тя го отблъскваше — с мъка понасяше семейството си, а него още по-малко. Биби беше единствената утеха и за Ричард.
В това време животът кипеше по улиците и плажовете на този изпълнен с еротика град. През февруари, най-топлия месец, хората ходеха почти голи — мъжете с къси панталони и често без риза, а жените с леки рокли, разголвайки деколтето и краката си. Младежки, красиви, загорели от слънцето запотени тела, тела и отново тела, предизвикателно разсъблечени — Ричард ги виждаше навсякъде. Неговият предпочитан бар, където машинално се отправяше вечер, за да се освежи с бира или да се замае с кашаса, беше един от най-често посещаваните от младежта оазиси. Около осем започваше да се пълни, а в десет шумът в него беше като на движещ се влак; миризмата на секс, пот, алкохол и парфюм можеше да се докосне като памук. В един закътан ъгъл циркулираха кокаин и други наркотици. Утвърден като редовен клиент, Ричард нямаше защо да поръчва питието си — барманът му го сервираше веднага щом приближеше до бара. Беше се сприятелил с неколцина постоянни като него посетители, които на свой ред му бяха представили други свои приятели. Мъжете пиеха, разговаряха, провиквайки се, за да надвият врявата, гледаха футбол на екрана, обсъждаха головете и политиката, а понякога губеха контрол и избухваха свади. Тогава барманът се намесваше и ги гонеше навън. Момичетата се деляха на две категории — недосегаеми, защото идваха подръка с мъж, и други, които пристигаха на групи, за да упражняват изкуството на изкусителки. Ако някоя жена се появеше сама, обикновено беше достатъчно възрастна, за да презира злите езици, и винаги се намираше някой, който да я ухажва от любезност с онази характерна за бразилските мъже галантност, на която Ричард не беше способен да подражава, тъй като я бъркаше със сексуален тормоз. Той, от своя страна, беше лесна цел за момичетата, които търсеха секс. Те приемаха, когато ги черпеше, шегуваха се с него и в интимността на плътно притиснатото множество в заведението го галеха, докато го принуждаваха да отвърне. В тези моменти Ричард забравяше за Анита, подобни игри обаче бяха безопасни, не поставяха под никакъв риск брака му, както би било и ако Анита си позволеше такава свобода.
Девойката, която Ричард запомни, не беше от най-красивите в тези вечери с кайпириня, но беше дръзка, със звънък смях и желание да опита всичко, което й се предложеше. Тя се превърна в негов най-добър другар във веселбите, ала Ричард я държеше настрана от живота си, все едно беше кукла, която оживяваше само в негово присъствие, за да му прави компания в бара и в кокаина. Тя беше толкова маловажна в живота му, смяташе той, че за по-просто я наричаше Ла Гарота — общо нарицателно за красивите момичета от Ипанема[18], въведено от една стара песен на Винисиус ди Морайс[19]. Тя го посвети в дрогата в споменатото закътано ъгълче и на масата за покер в една задна стаичка, където залаганията бяха ниски и загубите не бяха сериозни. Беше неуморима, можеше да пие и танцува цяла нощ, а на другия ден да иде направо на работа в зъболекарската клиника, където работеше като служителка. Разказваше на Ричард своя измислен живот — всеки път различна версия — на един френетичен и заплетен португалски, който на него му звучеше като музика. На втората чашка той се оплакваше от тъжния си семеен живот, а на третата хлипаше на рамото й. Ла Гарота сядаше на коленете му, целуваше го до задушаване и се търкаше в него с толкова възбуждащи гримаси, че той се прибираше у дома с оцапани панталони и тревожност, която обаче не беше израз на угризение. Ричард планираше деня си в зависимост от срещата с това момиче, придаващо цвят и вкус на живота му. Вечно весела и в настроение, Ла Гарота му напомняше за предишната Анита, онази, в която се бе влюбил в школата за танци и която бързо изчезваше в мъглата на своето злочестие. С Ла Гарота той отново ставаше млад безгрижен мъж; с Анита се чувстваше тежък, остарял и прицел на упреци.
19
Винисиус ди Морайс (1913–1980) с прякор „Поетчето“ — бразилски поет, автор на текстове за песни, есеист и драматург, знакова фигура в модерната бразилска музика и литература. — Б. пр.