— Например? — пита татко.
— Ами например курс по апликиране — импровизирам аз. — Те имат толкова много снимки, сувенирчета и какви ли не неща. Мисля, че ще е добре да ги съберат в албум, за да не се загуби нещо. — Набирам инерция. — А после може да направим малка изложба на всички албуми, хората ще ги разглеждат и ще виждат историята на живота си. Мога да направя бухтички със сирене, може би с бяло вино…
— Това е невероятна идея — казва Марго с одобрително кимване.
— Наистина страхотна — добавя татко. — Ти, разбира се, няма да пиеш бяло вино, но ще хапнеш бухтички!
— О, татко — възкликваме ние в хор, защото той обича да правим така, когато стане досаден баща (нарочно!) и всички роптаем, сякаш възмутени: „О, татко!“.
Докато мием чиниите, Марго ми казва, че определено трябва да осъществя идеята за „Белвю“.
— Те имат нужда от някой като теб да поеме нещата — добавя тя, докато сапунисва тенджерата. — От свежа енергия, нови идеи. Хората, които работят там, често прегарят. Джанет ще се зарадва да получи помощ.
Казах всичко това за „Белвю“ предимно за да се отърва от тях, но сега си мисля, че наистина трябва да говоря с Джанет.
* * *
Когато се връщам горе, имам пропуснато обаждане от Питър. Звъня му и чувам, че при него работи телевизор.
— Говори ли с нея? — Надявам се, надявам се, надявам се вече да ми вярва.
— Говорих.
Сърцето ми бумти.
— И? Тя призна ли?
— Не.
— Не. — Въздишам. Добре. Трябваше да се очаква. Предполагам. Джен не е от хората, които се предават лесно. Тя е боец. — Е, може да казва каквото си иска, но аз знам, че е била тя.
— Не можеш да го разбереш само от едно изражение, Кови.
— Не е просто изражение. Познавам я. Навремето ми беше най-добра приятелка. Знам как мисли.
— Аз я познавам по-добре от теб и ти казвам, че според мен не е била тя. Повярвай ми.
Той наистина я познава по-добре; разбира се, че я познава. Но като момичета, като бивши приятелки… знам, че е била тя. Не ми пука колко години са минали. Едно момиче просто усеща някои неща, дълбоко в себе си.
— На теб ти вярвам. Не вярвам на нея. Тя е планирала всичко, Питър.
Настъпва продължително мълчание и последните ми думи кънтят в ушите ми, звучат налудничаво дори на мен.
Гласът му е натежал от търпение, когато казва:
— В момента тя е стресирана от проблеми в семейството й. Няма време да крои нещо срещу теб, Кови.
Семейни проблеми? Възможно ли е? Усещам пробождането на вина, защото Крис спомена, че баба им си счупила ставата и в семейството обсъждаш дали да я изпратят в дом. Дженевив винаги е била близка с баба си. Казваше, че е любимата й внучка, защото приличала на нея — тоест е красива.
Или може би има проблем с родителите й. Дженевив често се притесняваше, че те ще се разведат.
А може и да лъже. На върха на езика ми е да кажа това, когато той добавя изморено:
— Мама ме вика долу. Може ли да поговорим утре?
— Разбира се.
Вероятно наистина става нещо. Питър е прав. Навремето може да съм я познавала, но вече не. Сега той я познава най-добре. Освен това нали така се губят гаджета — като се държиш параноично, ревниво и несигурно.
След като затворихме, решавам да забравя веднъж завинаги за това видео. Станалото — станало. Имам гадже, вероятна нова работа (неплатена, сигурна съм, но все пак) и учене, за което да мисля. Не мога да позволя това да ме съсипе. Пък и лицето ми дори не се вижда на клипа.
9
На сутринта преди училище товарим багажа в колата, за да може татко да откара Марго до летището. Аз не спирам да поглеждам към прозореца на стаята на Джош и се чудя дали ще слезе да се сбогува. Поне това може да направи. Но там не свети, сигурно още спи.
Госпожица Ротсчайлд излиза с кучето си, докато Марго се сбогува с Джейми Фокс-Пикъл. Още щом я вижда, той скача от ръцете на Марго и хуква през улицата. Татко се спуска след него. Джейми лае и скача по горката Симон, която не му обръща внимание. Толкова е развълнуван, че напикава зелените ботуши „Хънтър“ на госпожица Ротсчайлд. Татко се извинява, но тя се смее.
— Ще ги измия. — Хубава е, кестенявата й коса е вързана на висока опашка, обула е клин за йога и пухено яке, каквото има Дженевив.
— Побързай, татко! — вика Марго. — Трябва да сме на летището три часа по-рано.
— Три са множко — казвам аз. — Два часа са достатъчни. — Гледаме как татко се опитва да вземе Джейми, а той опитва да се измъкне. Госпожица Ротсчайлд го грабва с една ръка и залепва целувка на главата му.