Това слага край на събранието и всички започват да излизат, но аз оставам на мястото си. Крис идва с пламнало лице и ме сграбчва за раменете.
— Олеле, това беше невероятно! Той направо ги хвърли във въздуха!
Аз още съм в шок, може би. Видеото току-що беше на големия екран и всички го видяха. Господин Васкес и седемдесетгодишният господин Глеб, който дори не знае какво е Инстаграм. Единствената страстна целувка в живота ми — и всички я видяха.
Крис ме разтърсва за раменете.
— Лара Джийн! Добре ли си? — Аз кимам безмълвно и тя ме пуска. — Той щял да нарита задника на онзи, който го е направил? О, умирам да го видя! — Пръхти и отмята глава назад като диво пони. — Искам да кажа, че трябва да е пълен идиот, ако и за секунда се съмнява, че някой друг, а не Джен е качила видеото. Трябва да има много сериозни капаци на очите. — Тя спира да пръхти и оглежда лицето ми. — Сигурна ли си, че си добре?
— Всички ни видяха.
— Да… гадно е. Сигурна съм, че е работа на Джен. Тя е накарала някой от жалките си слуги да преработи презентацията на Рийна. — Клати глава с отвращение. — Каква кучка само! Радвам се, че Питър им го каза направо. Е, не съм му голям фен, но беше много рицарско от негова страна. Никое момче не го е правило за мен.
Знам, че си мисли за момчето през първата година в гимназията, което каза на всички, че е правила секс с него в съблекалните. И си мисля за думите на госпожица Дювал. Тя сигурно би решила, че Крис е от купонджийките, момичетата, които спят с когото сварят, момичетата, които са „такива“. Но ще сгреши. Всички сме еднакви.
След училище тъкмо излизам от класната стая, когато телефонът ми вибрира в чантата. Питър е.
Пуснаха ме условно. Чакам те в колата!
Хуквам към паркинга, където той седи в колата на включено парно. Усмихва ми се и казва:
— Няма ли да целунеш своя мъж? Току-що ме пуснаха от затвора.
— Питър! Не е смешно. Отстраниха ли те?
Той се подхилва.
— Не. Оправих се със сладки приказки. Директор Локлан ме обича. И все пак можеха да ме отстранят. Ако беше някой друг…
О, Питър…
— Моля те, не ми се фукай точно сега.
— Когато излязох от кабинета на Локлан, ме чакаха много момичета, за да ме поздравят. „Кавински, толкова си романтичен.“ — Той натиска клаксона и аз го поглеждам накриво. Дърпа ме към себе си. — Хей, те знаят, че съм зает. Само едно момиче искам да видя по бански тип амиши.
Смея се, не мога да се сдържа. Питър обича вниманието и аз не искам да съм поредното момиче, което му го дава, но той наистина е неустоим. Освен това определено беше романтично. Залепва целувка на бузата ми и търка нос в лицето ми.
— Казах ли ти, че ще се погрижа, Кови?
— Каза — признавам и го галя по косата.
— Е, добре ли се справих?
— Да. — Толкова му трябва да е щастлив: да му кажа, че се е справил добре. Усмихва се по целия път до дома. Но аз още мисля за случилото се.
Отказвам да отида на купона на отбора по лакрос, където щяхме да ходим тази вечер. Казвам, че трябва да се приготвя за срещата с Джанет на другия ден, но и двамата знаем, че не е само това. Той може да възрази и да ми напомни, че си обещахме винаги да си казваме истината, но не го прави. Познава ме достатъчно и е наясно, че просто имам нужда да се заровя за известно време в моята малка хобитска дупка, а когато съм готова, ще изляза и всичко ще бъде наред.
Тази нощ пека бисквитки чай с канелено-яйчена глазура — като прегръдка са. Печенето им ме успокоява; стабилизиращо е. Това правя, когато не искам да мисля за нещо. Печенето е дейност, която изисква много малко от теб — просто следваш указанията и накрая си създал нещо. От съставките до истински десерт. Като магия е. Хоп — и вкусотия.
След полунощ поставям бисквитките на скарата за охлаждане и си обличам пижамата с котенца. Тъкмо си лягам да почета, когато някой чука на прозореца ми. Мисля си, че е Крис, и отивам да проверя дали е заключено, но не — отвън е Питър! Вдигам прозореца.
— О, господи, Питър! Какво правиш тук? — шепна аз, а сърцето ми бумти. — Татко си е у дома.
Питър влиза. Носи плетена шапка като командос и яке с пухен елек. Сваля шапката, усмихва се и казва:
— Тихо. Ще го събудиш.
Хуквам да заключа вратата.
— Питър! Не бива да си тук! — Едновременно съм паникьосана и развълнувана. Не знам дали някога момче е стъпвало в стаята ми, не и след Джош, а това беше преди векове.
Той вече си събува обувките.
— Позволи ми да остана само няколко минути.
Скръствам ръце, защото не съм със сутиен, и казвам:
— Щом е за няколко минути, защо си сваляш обувките?