* * *
Клаксонът на колата на Питър ме изтръгва от мислите. Подскачам гузна и стресната. Първият ми откачен импулс е да скрия писмото, да го пъхна в кутията за шапки на съхранение и да не помислям повече за него. Но след това размислям, това би било нелепо. Разбира се, че ще пиша на Джон Амброуз Макларън. Ще е грубо да не отговоря.
Затова прибирам писмото в чантата си, обличам бялото пухено яке и тичам към колата на Питър. По земята още има сняг от последната виелица, но той изглежда някак парцалив, като износена черга. Когато става дума за времето, аз съм всичко или нищо, предпочитам или да се стопи съвсем, или да го газя до колене.
Когато се качвам при Питър, той пише съобщение на телефона си.
— К’во става? — питам го.
— Нищо. Джен. Иска да я откарам, но й писах, че не можем.
Кожата ми настръхва. Тормозя се, че още си пишат толкова и са в такива близки отношения, че да го моли да я закара. Но те са приятели, само приятели. Все това си повтарям. И той ми казва истината, както си обещахме.
— Познай от кого получих писмо.
Той излиза от алеята.
— От кого?
— Познай.
— Ами… Марго.
— И защо това да е изненадващо? Не, не е от Марго. От Джон Амброуз Макларън.
Питър изглежда просто объркан.
— Макларън ли? Че защо ще ти пише писмо?
— Защото аз му написах, забрави ли? Като онова за теб. Любовните писма бяха пет и само неговото не се върна. Мислех, че се е загубило завинаги, но едно дърво паднало на алеята им при последната виелица и господин Барбър отишъл да го изтегли и занесъл писмото.
— Кой е господин Барбър?
— Мъжът, който купил старата къща на Джон. Има фирма за озеленяване — това обаче са подробности. Работата е там, че Джон получил писмото ми миналата седмица, затова чак сега ми отговаря.
— Хм. — Питър се занимава нещо с парното. — Значи, ти е написал истинско писмо? Не имейл?
— Да, истинско писмо, което дойде по пощата. — Гледам го да видя дали ревнува, дали това ново развитие на нещата го дразни поне мъничко.
— Хм — казва той отново. Второто хм е отегчено, незаинтересовано. Няма и капчица ревност. — Е, как е Сънданс Кид? — Смее се. — Макларън мразеше да го наричам така.
— Помня. — На светофара сме, има цяла опашка от коли пред училището.
— Какво пише в писмото?
— Ами нали знаеш, „как си“ и такива неща, обичайни. — Гледам през прозореца. Не съм склонна да споделям повече информация, защото неговата равнодушна реакция не заслужава такава. Защо поне от приличие не се престори, че му пука?
Питър барабани с пръсти по волана.
— Трябва да се видим някой път с него.
Мисълта, че Питър и Джон Амброуз Макларън ще се съберат отново, е притеснителна. Накъде ще гледам тогава?
— Хм, може — отвръщам мъгляво. Май не беше много мъдро да му казвам за писмото.
— Мисля, че старата ми бейзболна ръкавица е още у него — казва Питър. — А той пише ли нещо за мен?
— Какво например?
— Ами не знам. Например да пита как съм?
— Не съвсем.
— Хм. — Устата му се извива надолу в израз на раздразнение. — А ти какво му писа?
— Току-що го получих! Нямах време да отговоря.
— Пиши му тогава, че му пращам поздрави.
— Разбира се. — Ровя из чантата си, за да се уверя, че писмото е там.
— Ей, чакай, ако си изпратила любовни писма на петима, това означава ли, че си ни харесвала еднакво?
Поглежда ме с очакване да кажа, че него съм харесвала най-много, но това няма да е истина.
— Да, харесвах ви съвсем еднакво.
— Глупости! Кого харесваше най-много? Мен, нали?
— Невъзможно е да отговоря на този въпрос, Питър. Имам предвид, че е относително. Бих могла да кажа, че харесвах най-много Джош, защото съм го харесвала най-дълго, но не може да определиш кого си обичал най-много само по времетраенето.
— Обичал?
— Харесвал.
— Ти определено каза „обичал“.
— Е, имах предвид „харесвал“.
— Ами Макларън? Колко го харесваше в сравнение с останалите от нас?
Най-сетне! Най-сетне малко ревност.
— Харесвах го… — Щях да кажа „също толкова“, но се колебая. Според Сторми никой не може да обича някого по същия начин. Но как да определиш колко харесваш един човек, камо ли двама? Питър винаги трябва да е най-харесван. Той го очаква. Затова казвам просто:
— Няма как да знам, но сега харесвам най-много теб.
Той клати глава.
— За момиче, което не е имало приятел, знаеш как да въртиш момчетата.
Вдигам вежди. Аз съм знаела как да въртя момчетата? За първи път чувам подобно нещо. Дженевив, Крис, те знаят как да въртят момчетата. Не и аз. Никога.
28