Скъпи Джон (и),
Първо, благодаря ти, че ми отговори. Това беше много мила изненада. Второ… ами да ти кажа за писмото. Написах го в осми клас, но ти не трябваше да го виждаш. Звучи откачено, знам, но тогава правех така — когато харесвах някое момче, му пишех писмо и после го скривах в моята кутия за шапки. Тези писма си бяха само за мен. Но през септември малката ми сестра Кити (Помниш ли я? Една кльощава и упорита…) ги разпрати всичките, включително твоето.
Помня състезанието по брейк танци. Май че Питър победи. Той така или иначе щеше да вземе най-голямото парче от фъстъковката! Това не е по темата, но помниш ли, че той все вземаше последното парче пица? Ужасно дразнещо. Помниш ли как с Тревър се сбиха веднъж за него, а накрая го изпуснаха и вече никой не го искаше? Помниш ли как всички дойдохме у вас да се сбогуваме, когато се изнасяхте? Аз направих шоколадова торта с глазура от шоколадово фъстъчено масло и донесох нож, но вашите вилици и чинии вече бяха опаковани, затова я ядохме на верандата с ръце. Когато се прибрах, осъзнах, че ъгълчетата на устата ми са кафяви от шоколада. Толкова се смутих. Имам чувството, че е било ужасно отдавна.
Аз не участвам в Модела на ООН, но бях там онзи ден и наистина те видях. Всъщност предполагах, че ще си там, защото си спомних, че участваше в Модела на ООН още в прогимназията. Извинявай, че не останах да се видим. Мисля, че просто се притесних, защото беше минало много време. Не ми се видя променен. Само беше по-висок.
Искам да те помоля за една услуга — би ли ми изпратил обратно писмото? Останалите вече някак се върнаха при мен и макар да съм сигурна, че ще е ужасно мъчително, все пак искам да видя какво съм написала.
Твоя приятелка, Лара Джийн
29
Късно е и в цялата къща е тъмно. Татко е в болницата, Кити спи у приятелка. Питър иска да влезе, но татко ще се прибере скоро и може да се ядоса, ако го завари у дома, особено когато сме сами в къщата толкова късно вечерта. Татко не каза много по въпроса, но след онова видео нещо като че ли се промени. Сега, когато излизам с Питър, той уж небрежно ме пита кога ще се прибера и къде ще ходим. Преди никога не ме питаше такива неща, макар че тогава вероятно не е имал и причина.
Поглеждам към Питър, който е изключил двигателя, и внезапно казвам:
— Защо не отидем в старата къщичка на дървото на Каролин Пиърс?
Той веднага се съгласява.
— Хайде.
Вече е тъмно, никога не съм идвала тук в такава тъмница. Все имаше някаква светлина от кухнята, гаража или къщата на Пиърс. Питър се качва първи и светва с фенерчето на телефона си към мен, когато тръгвам нагоре.
Той се чуди как така нищо не се е променило отвътре. Същото е каквото го оставихме. Кити не се интересуваше особено от тази къщичка. Тя е почти изоставена, откакто в осми клас спряхме да идваме. „Ние“ бяхме децата от квартала на моята възраст: Дженевив, Али Филдман, понякога Крис, понякога момчетата — Питър, Джон Амброуз Макларън, Тревър. Това беше просто наше скривалище. Не правехме нищо лошо, като да пушим или пием. Просто седяхме и разговаряхме.
Дженевив все измисляше игри от рода на кой кого ще избере. Ако сме на необитаем остров, кой от присъстващите бихме избрали да е с нас. Питър избираше Дженевив без никакво колебание, защото тя му беше гадже. Крис каза, че избирала Тревър, защото по него имало най-много мръвка и освен това бил най-противният, а кой знае, можело по някое време да се стигне до канибализъм. Аз казах, че избирам Крис, защото с нея няма да ми е скучно. Това й хареса; Дженевив ми се намръщи, но нея вече я бяха избрали. Освен това си беше истина — Крис би била най-забавният другар на необитаем остров и вероятно доста по-полезен. Съмнявах се, че Дженевив ще помага в събирането на дърва или в улова на риба. Джон умува много дълго. Оглеждаше ни, преценяваше качествата ни. Питър бил най-бързият бегач, Тревър бил силен, Дженевив била сръчна, Крис можела да се защитава в битка, а аз, каза той, никога нямало да изгубя надежда, че ще ни спасят. Затова избра мен.
Това беше последното лято, което прекарахме навън. Всеки божи ден бяхме навън. А когато порастваш, все по-малко играеш навън. Никой вече не ти казва: „Върви да си играеш“. Но онова лято го правехме. Казваха, че е най-горещото от сто години. Ние прекарахме по-голямата част от него на колелата или в басейна. Играехме на всякакви игри.
Питър сяда на пода, сваля си палтото и го постила като одеяло.
— Може да седнеш тук.
Сядам и той ме дърпа за глезените към себе си, издърпва ме внимателно като голяма риба, която може да се откачи от кукичката. Когато коленете ни вече се допират, ме целува — с меки устни и много, много бавно, сякаш имаме цялото време на света. Аз треперя, но не ми е студено. Треперя от твърде разтуптяно сърце. Питър свежда глава и започва да ме целува по врата, като напредва към ключицата. Толкова съм напрегната, че дори не усещам обичайния гъдел, когато някой ме докосва по врата. Устата му е топла и приятна. Отпускам се назад на ръцете си и той се прехвърля върху мен. Това ли е? Така ли ще се случи? На пода в къщичката на дървото на Каролин Пиърс?