— Очаквам писмо.
— От кого?
— Ами… не е важно. — Голяма грешка. Трябваше да измисля някакво име, защото Кити присвива очи и вече е истински заинтригувана.
— Ако не беше важно, нямаше да зяпаш постоянно през прозореца. От кого е?
— Щом толкова настояваш, всъщност писмото е от мен. Едно от онези любовни писма, които ти изпрати. — Посягам през плота и я щипя по ръката. — Сега се връща при мен.
— От момчето със смешното име. Амброуз. Що за име е Амброуз?
— Помниш ли го? Той живееше на нашата улица.
— Имаше жълта коса. И скейтборд. Позволи ми веднъж да си поиграя с него.
— Да, май че е той — отвръщам, защото си спомням. От всички момчета той имаше най-голямо търпение към Кити, макар че тя беше голяма досадница.
— Спри да се усмихваш — нарежда ми Кити. — Вече си имаш гадже. Не ти трябват две.
Усмивката ми изчезва.
— Ние само си пишем писма, Кити. Освен това не ме командвай. — Навеждам се да я ощипя отново, но тя бързо отскача. — Какво ще правиш днес?
— Госпожица Ротсчайлд каза, че ще ни заведе с Джейми в кучешкия парк — отговаря Кити, докато слага празната си купа в мивката. — Ще намина да й напомня.
— Напоследък прекарваш много време с нея. — Кити свива рамене и аз добавям внимателно: — Само не ставай досадна, нали? Все пак тя е на колко, на четиридесет? Може да иска да прави други неща в събота. Например да отиде във винарна или на спа. Няма нужда да я тормозиш да се вижда с татко.
— Госпожица Ротсчайлд обича да прекарва време с мен, затова си запази забележките.
— Кити, много си невъзпитана — мръщя се аз.
— Ами за това сте виновни, ти, татко и Марго. Нали вие сте ме възпитавали.
— Значи ти няма да си виновна никога за нищо, защото ние сме те възпитали така.
— Предполагам.
Надавам писък от безсилие и Кити се изнася, като си тананика, ужасно доволна, че ме е вбесила.
Скъпа Лара Джийн,
Само за протокола да кажа, че навремето момичетата ми обръщаха внимание само защото бях най-добрият приятел на Литър. Затова и Сабрина Фокс ме покани да съм й кавалер на бала в осми клас! Тя дори се опита да седне до Литър в „Червения омар “ преди танците.
Що се отнася до колежа, татко ходи до Университета на Северна Каролина, така че явно иска да отида там. Казва, че имам катран[3] в кръвта си. Мама иска да остана в щата. Не съм казвал на никого, но всъщност искам да отида в Джорджтаун. Да чукам на дърво. В момента уча за SAТ.
Както и да е… изпращам ти писмото. Не забравяй за обещанието си. Наистина ми е приятно да си пишем, но може ли да ми изпратиш и телефонния си номер? Ти си доста трудна за откриване онлайн.
Първата ми мисъл е, че не е видял видеото. Не може да го е видял! Не и щом казва, че съм трудна за откриване онлайн. Предполагам, че дълбоко в себе си съм се притеснявала от това, защото сега изпитвам огромно облекчение. Каква утеха е да знам, че все още има добро мнение за мен, както аз за него. А и Джон Амброуз Макларън не е момче, което ще гледа Аноникучката. Не и Джон Амброуз Макларън, когото помня.
Пак поглеждам към писмото и там, в края на листа, има телефонен номер.
Примигвам. Цифрите са съвсем невинни, но ако с него започнем да си говорим по телефона, това няма ли да е вид изневяра? Има ли разлика между съобщенията и писмата? Съобщенията са по-мигновени. Но самият акт на писането на писмо, избирането на хартия и химикалка, адресирането на плика, намирането на марка, да не говорим за самия допир на химикалката до хартията… В това има много повече преднамереност. Бузите ми пламват. По-романтично е. Писмо можеш да запазиш.
Като стана дума… разтварям втория лист хартия в плика. Смачкан е, а хартията ми е много позната. Дебела кремава хартия с гравирани сини инициали ЛДСК в горния край. Подарък за рождения ми ден от татко, защото много обичах всичко с монограм.
Скъпи Джон Амброуз Макларън,
Знам точно в кой ден започна всичко. Беше през есента на осми клас. Заваля ни дъжд, докато с теб прибирахме бухалките за софтбол след физическо. Хукнахме към сградата и аз не можех да тичам бързо като теб, затова ти спря и взе и моята торба. Това беше дори по-хубаво, отколкото ако ме беше хванал за ръка. Още помня как изглеждаше — тениската ти лепнеше по гърба, косата ти беше мокра, сякаш излизаш от душа. Когато заваля проливно, ти започна да викаш и да се радваш като малко дете. И тогава се случи — погледна назад към мен и беше усмихнат до уши. Каза ми: „Хайде, Ел Джи! “