— Мисля, че беше повече като озарена от луната царевична коса, но да. Е, откъде се появи той?
— Ами не знам… Странно е, защото от една страна е онзи, който помня от прогимназията, само споменът за него, а от друга — какъвто е сега.
— А вие тогава излизахте ли?
— О, не!
— Вероятно затова сега си любопитна за него.
— Не казах, че съм любопитна.
Той ме поглежда многозначително.
— В общи линии си. Не те виня. Аз също бих бил любопитен.
— Просто е приятно да си мисля за това.
— Късметлийка си.
— Защо?
— Късметлийка си, че имаш… варианти. Аз не съм „явен“, но дори да бях, в училището има само двама като мен. Марк Вайнбъргър, който е грозник, и Леон Бътлър. — Лукас потреперва.
— Какво му е на Леон?
— Не се дръж снизходително. Просто ми се иска училището да беше по-голямо. Тук няма варианти за мен. — Той се взира тъжно в пространството. Понякога, като го гледам и за секунда забравя, че е гей, ми се иска да го харесвам отново.
Докосвам ръката му.
— Скоро ще си в широкия свят и ще имаш толкова много възможности, че няма да знаеш какво да правиш с тях. Всички ще се влюбват в теб, защото си красив и очарователен, и ще си спомняш за гимназията като за малка точица.
Лукас се усмихва и лошото му настроение изчезва.
— Но теб няма да забравя.
32
— Семейство Пиърс най-сетне продадоха къщата си — казва татко, докато трупа още салата от спанак в чинията на Кити. — До месец ще имаме нови съседи.
— Те имат ли деца? — пита Кити.
— Дони каза, че били пенсионери.
Кити издава задавен звук.
— Старци. Скука! А внуци нямат ли поне?
— Той не каза, но не мисля. Вероятно ще разрушат старата къщичка на дървото.
Аз спирам да дъвча.
— Ще ни унищожат къщичката?
Татко кима.
— Мисля, че ще слагат беседка.
— Беседка! — повтарям аз. — Толкова сме се забавлявали там. С Дженевив играехме с часове на Рапунцел. Само че винаги тя беше Рапунцел. Аз трябваше да стърча отдолу и да викам… — правя пауза, за да мина на британски акцент: — Рапунциил, Рапунциил, спусни си коусата, гоуспожице.
— Що за акцент трябва да е това? — пита ме Кити.
— Май че кокни. Защо? Не беше ли добре?
— Не съвсем.
Обръщам се към татко:
— Кога смятат да разтурят къщичката?
— Не съм сигурен. Предполагам, че преди да се нанесат, но не се знае.
Веднъж, докато гледах през прозореца, видях, че Джон Макларън е сам в къщичката на дървото. Просто си седеше там и четеше. Затова излязох с две бутилки кока-кола и книга и четохме цял следобед. По-късно Питър и Тревър Пайк се появиха и ние зарязахме книгите и започнахме да играем карти. По това време бях доста хлътнала по Питър, затова не беше ни най-малко романтично с Джон, сигурна съм. Но помня чувството, че са ни прекъснали спокойния следобед, защото предпочитах да продължа да чета в приятна тишина.
— Заровихме капсула на времето под къщичката на дървото — казвам на Кити, докато изстисквам паста за зъби на четката си. — Дженевив, Питър, Крис, Али, Тревър, аз и Джон Амброуз Макларън. Щяхме да я изкопаем, след като завършим гимназия.
— Трябва да си направите парти за нея, преди да унищожат къщичката — казва ми Кити от тоалетната. Тя пишка, а аз си мия зъбите. — Може да изпратите покани и ще е много забавно. Като откриване на паметник.
Изплювам пастата.
— На теория, да. Но Али се премести, а Дженевив е…
— Бучка, ама с к — помага ми тя.
Аз се кикотя.
— Определено е бучка, ама с к.
— Плашеща е. Когато бях малка, ме заключваше в килера! — Кити пуска водата и става. — Пак си направете парти, само не канете Дженевив. И без това няма логика да каниш бившето гадже на гаджето си на парти за капсула на времето.
Сякаш има някакъв установен етикет кого трябва да поканиш на парти за капсула на времето! Сякаш изобщо съществува такова нещо като парти за капсула на времето!
— Аз веднага те пусках от килера — напомням й и оставям четката. — Измий си ръцете.
— Тъкмо щях да ги измия.
— И си измий зъбите. — Преди да е отворила уста, добавям: — Не казвай, че тъкмо си щяла да ги измиеш, защото не е вярно.
Тя е готова на всичко, за да се отърве от миене на зъбите.
* * *
Не можем да ги оставим да разрушат къщичката на дървото без подобаващо сбогуване. Няма да е редно. Винаги сме казвали, че ще се върнем. И аз ще направя парти, и то тематично. Дженевив сигурно ще му се подиграва, че е бебешко — но аз и без това няма да я каня, какво ми пука какво ще си помисли. Ще сме само Питър, Крис, Тревър и… Джон. Трябва да поканя Джон. Като приятели, само приятели.