В петък нося неговите лимонови сладки и неговият номер на бузата си, което му доставя голямо удоволствие. Сграбчва ме, вдига ме във въздуха и се усмихва до уши. Това ме кара да се чувствам виновна, че не съм го направила по-рано, защото се иска съвсем малко усилие от моя страна, за да го ощастливя. Вече разбирам, че именно малките неща, малките усилия, поддържат една връзка. Вече знам и че в някаква, макар и малка степен, имам силата да го нараня и силата да оправя нещата. Това откритие изпълва гърдите ми с неясно, странно чувство, което не мога да обясня.
35
Притеснявах се, че ще е твърде студено да стоим дълго в къщичката на дървото, но е нетипично топло за сезона, дотолкова, че татко пак започва лекция за глобалното затопляне и накрая се налага с Кити да го спрем.
След лекцията вземам лопата от гаража и започвам да копая под дървото. Земята е твърда и пада доста копаене, но накрая удрям в нещо метално на около трийсет сантиметра дълбочина. Капсулата на времето. Прилича на футуристичен термос за кафе. Металът е ръждясал от дъжда, снега и пръстта, но не чак толкова, колкото бихте предположили, като се има предвид, че изминаха повече от четири години. Отнасям я в къщата, измивам я на мивката и тя заблестява отново.
Към обяд пълня една пазарска торба със сладоледени сандвичи, хавайски пунш и царевични пръчици и я отнасям в къщичката на дървото. Прекосявам нашия двор към двора на Пиърс, като се опитвам да балансирам с торбата, портативните тонколонки и моя телефон, когато виждам Джон Амброуз Макларън да стои пред къщичката и да се взира нагоре със скръстени ръце. Бих познала тила на русата му глава навсякъде.
Замръзвам, внезапно притеснена и несигурна. Мислех си, че Питър или Крис ще бъдат с мен, когато той пристигне, и това ще поизглади евентуалното смущение. Но де такъв късмет.
Оставям всичко на земята, за да отида до него и да го потупам по рамото, но той се обръща преди това. Правя крачка назад.
— Здрасти! — казвам.
— Здрасти! — Не откъсва очи от мен. — Ти ли си наистина?
— Аз съм.
— Неуловимата Лара Джийн Кови, която се появи на Модела на ООН и избяга, без дори да каже „здрасти“.
Аз хапя вътрешността на бузата си.
— Сигурна съм, че поне „здрасти“ казах.
— Аз пък съм сигурен, че не каза — продължава закачливо той.
Прав е, не казах. Бях толкова притеснена. Точно като сега. Сигурно е от дистанцията на времето, когато си познавал някого като дете, а после го видиш, когато вече сте пораснали, но не съвсем, и между вас са всички тези години и всички писма, и ти не знаеш как да се държиш.
— Е… както и да е. Изглеждаш… по-висок. — Всъщност изглежда доста по-висок. Сега, когато имам време да го огледам хубаво, забелязвам повече. Със светлата коса, млечнобялата кожа и розовите бузи прилича на син на английски фермер. Но е слаб, затова може би на чувствителен фермерски син, който се крие в обора да чете. При тази мисъл се усмихвам, а Джон ме поглежда любопитно, но не пита защо.
После кима и казва:
— А ти изглеждаш… абсолютно същата.
Преглъщам. Това хубаво ли е, или не?
— Така ли? — Повдигам се на пръсти. — Мисля, че съм пораснала поне с два-три сантиметра от осми клас. — А и гърдите ми са поне малко по-големи. Не много. Не че искам Джон да го забележи, само отбелязвам.
— Не, изглеждаш… точно каквато те помня. — Той протяга ръце и си мисля, че се опитва да ме прегърне, но всъщност иска да вземе торбата от мен и усещам някаква странна тръпка, която ме ужасява, но той не забелязва нищо. — Е, благодаря, че ме покани.
— Благодаря ти, че дойде.
— Искаш ли аз да ги занеса?
— Разбира се.
Той взема торбата от мен и поглежда вътре.
— Еха! Любимите ни лакомства! Защо не се качиш първа, аз ще ти я подам. — И така правя. Качвам се по стълбата, а той се катери след мен. Аз клякам и протягам ръце, за да ми подаде торбата.
Когато стига до средата на стълбата, той спира, поглежда ме и казва:
— Ти още си правиш косата на интересни плитки.
Докосвам страничната си плитка. От всичко точно това ли е запомнил? Тогава Марго ми сплиташе косата.
— Мислиш ли, че е интересна?
— Да. Като… скъп хляб.
Аз избухвам в смях.
— Хляб!
— Ами да. Или като… Рапунцел.
Лягам по корем, подавам се от ръба и се преструвам, че му спускам плитката си, за да се покатери. Джон стига до края на стълбата и ми подава торбата, аз я поемам, а той се ухилва и ме дърпа за плитката. Все още съм легнала, но усещам как през мен се стрелва електричество. Внезапно ме обзема ужасно притеснение за световете, които ще се сблъскат, за миналото и настоящето, за момчето, с което си пиша писма, и гаджето ми, и всичко това — в тази малка къща на дървото. Вероятно трябваше да помисля по-рано. Но бях толкова концентрирана върху капсулата на времето, закуските и идеята за партито — стари приятели се събират, за да направят онова, което са си обещали да направят. И ето ни тук.