— Наред ли е всичко? — пита Джон и ми подава ръка да се изправя.
Не я поемам. Не искам още една мълния.
— Всичко е страхотно — отвръщам ведро.
— Ти така и не ми върна писмото — казва той. — Наруши ненарушимата клетва.
Смея се смутено. Донякъде се надявах да не повдигне въпроса.
— Твърде смущаващо е. Онова, което съм написала. Не можех да понеса мисълта, че някой друг ще го види.
— Но аз вече го видях — напомня ми той.
За щастие в този момент се появяват Крис и Тревър Пайк и прекъсват разговора за писмото. Те веднага се нахвърлят на лакомствата. Междувременно Питър закъснява. Пиша му строго съобщение: По-добре тръгвай. А после: Не отговаряй, ако шофираш. Опасно е.
Точно когато му пиша пак, главата му се подава на вратата и той влиза вътре. Понечвам да го прегърна, но зад него изниква Дженевив. Цялата изстивам.
Гледам ту него, ту нея. Тя минава покрай мен и прегръща Джон.
— Джони — писка и се смее. Усещам остро пробождане на ревност в корема. Трябва ли всяко момче да е очаровано от нея?
Докато тя прегръща Джон, Питър ме гледа умоляващо, оформя с устни: „Не се ядосвай“ и събира молитвено длани. Аз отвръщам също така безмълвно: „Какво става?“ и той криви лице. Всъщност не съм казвала изрично, че не съм я поканила, но си мислех, че е пределно ясно. А после си мисля: Чакай малко. Те дойдоха заедно. Той е бил с нея и не ми е казал, а след това я доведе тук, в моята къща. По-точно в къщата на моите съседи. Момичето, което ме нарани, което нарани и двама ни.
Питър и Джон се прегръщат, удрят длани и се потупват по гърбовете като стари другари, като братя по оръжие.
— Мина адски много време, човече — казва Питър.
Дженевив вече разкопчава бялото си пухено яке и се настанява. Ако е имало подходящ момент да я изритам заедно с Питър от къщата на моите съседи, той е отминал.
— Здрасти, Криси — усмихва се тя, докато се настанява на пода. — Хубава коса.
Крис я гледа отровно.
— Ти какво правиш тук? — Обичам я заради това. Обичам я.
— С Питър бяхме заедно и той ми каза какво ще правите днес. — Сваля си якето и се обръща към мен: — Предполагам, че моята покана се е загубила по пощата.
Не отговарям, защото какво да кажа пред всички тези хора? Просто свивам колене към гърдите си и ги прегръщам. Сега, когато седя до нея, осъзнавам колко малка е станала тази къщичка на дървото. Едва има място за всички ръце и крака, а момчетата са станали толкова едри. Преди бяхме горе-долу с едни размери, момчета и момичета.
— Господи, това място винаги ли е било толкова малко? — пита Дженевив. — Или ние сме станали доста едрички? — Смее се. — Освен теб, Лара Джийн. Ти още си джобно гадже. — Казва го сладко. Като подсладено кондензирано мляко. Сладко и снизходително.
Аз подхващам играта и се усмихвам. Няма да й позволя да вземе връх над мен.
Джон извърта очи.
— Джен си е Джен. — Казва го сухо и някак примирено, а тя се усмихва сладко, сбърчвайки нос, сякаш й е направил комплимент. Тогава той ме поглежда, вдига сардонично вежда и аз вече не се чувствам толкова зле. По някакъв странен начин присъствието й тук затваря цикъла. Тя може да вземе своите вещи от капсулата на времето и с нашето общо минало ще бъде свършено.
— Трев, хвърли насам един сладоледен сандвич — казва Питър, докато се намърдва между мен и Джен. Протяга крака към центъра на кръга и всички други се преместват, за да му направят място.
Избутвам краката му, за да поставя капсулата на времето в центъра.
— Ето я. Всичките ви съкровища от седми клас. — Опитвам се да отвъртя алуминиевия капак, но той заяжда. Започвам да се боря с него, чопля го с нокти. Поглеждам към Питър, но той нагъва невъзмутимо сладоледения си сандвич, затова Джон става и ми помага да го развъртя. Мирише на боров сапун. Ще добавя това към нещата, които съм научила за него.
— Е, как ще го направим? — пита ме Питър с пълна уста. — Всичко наведнъж ли ще изсипем?
Мислила съм по въпроса.
— Смятам, че трябва да се редуваме и да вадим по нещо. Нека трае по-дълго, като отваряне на коледни подаръци.
Дженевив се навежда напред с нетърпение. Без да поглеждам, аз бъркам в цилиндъра и вадя първото, което докосвам. Странно е, бях забравила какво съм сложила, но сега веднага го познавам; не е нужно да поглеждам надолу. Това е приятелската гривна, която Дженевив ми направи, когато бяхме в плетачески период в пети клас. Розово, бяло и светлосиньо. И аз направих за нея. В лилаво и жълто. Тя вероятно дори не я помни. Поглеждам я, лицето й е безизразно. Не помни.