— Аз бях Черната вдовица — казва Дженевив и побутва леко с рамо Питър. — Печелех повече от всички.
— Да бе. Аз печелех най-често — изсмива се Питър.
— Аз също — обажда се Крис.
Тревър ме сочи.
— Лил Джи, ти беше най-зле от всички. Не мисля, че и веднъж си побеждавала.
Правя физиономия. Лил Джи. Бях забравила, че ме наричаше така. И е прав, нито веднъж не победих. Един път бях на косъм, но Крис ме откри на едно плувно състезание на Кити. Мислех си, че съм в безопасност, защото беше късно вечерта. И бях толкова близо до победата, че вече я вкусвах.
Крис ме гледа и разбирам, че и тя си спомня за това. Смига ми и аз я поглеждам кисело.
— Лара Джийн просто няма инстинкт на убиец — казва Дженевив, като оглежда ноктите си.
— Не всички можем да бъдем черни вдовици — отвръщам аз.
— Така е — казва тя и аз стискам зъби.
Джон се обръща към Питър.
— Помниш ли онзи път, когато ми се беше паднал ти и се крих зад колата на баща ти преди училище, но излезе той? Така го изплаших, че и двамата изкрещяхме.
— А после се наложи да престанем с играта, защото Тревър се появи в магазина на мама със ски маска — хили се Питър.
Всички се смеят освен мен. Още ме боли от думите на Дженевив за „инстинкта на убиец“.
Тревър се смее толкова силно, че едва успява да продума:
— Тя едва не извика ченгетата!
Питър побутва с крак обувката ми.
— Трябва пак да поиграем.
Опитва се да си върне благоразположението ми, но аз не съм готова да му го дам, затова само свивам студено рамене. Иска ми се да не му бях ядосана, защото наистина искам да играем пак. Искам да им докажа, че и аз имам инстинкт на убиец; че не съм вечната губеща.
— Трябва да го направим. Заради доброто старо време — казва Джон, улавя погледа ми и добавя: — Само веднъж, за последно, Лара Джийн.
Усмихвам се.
Крис вдига вежди.
— И какво ще получи победителят?
— Ами… нищо — отвръщам. — Ще е просто за забавление. — Тревър прави физиономия.
— Трябва да има награда — казва Дженевив. — Иначе какъв е смисълът?
Мисля бързо. Каква награда ще е подходяща?
— Билети за кино? Някакъв сладкиш по избор на победителя? — Всички мълчат.
— Може да заложим по двайсет долара — предлага Джон. Поглеждам го с благодарност и той се усмихва.
— Парите са скучни — казва Дженевив, докато се протяга като котка.
Извъртам очи. Кой я пита нея? Дори не беше поканена.
— А какво ще кажете победителят да получава закуска в леглото цяла седмица? — пита Тревър. — Може палачинки в понеделник, омлет във вторник, гофрета в сряда и така нататък. Ние сме шестима, така че…
Дженевив потреперва и казва:
— Аз не закусвам.
Всички стенат.
— Защо не предложиш нещо, вместо все да възразяваш? — казва Питър и аз скривам лице с плитката си, за да не видят останалите усмивката ми.
— Добре. — Дженевив се замисля за миг и бавно се усмихва. Така изглежда, когато й е хрумнало нещо „гениално“, и аз изтръпвам. Тя казва съвсем бавно:
— Победителят получава правото на едно желание.
— От кого? — пита Тревър. — От всички?
— От някой, който е участвал в играта.
— Чакай малко — намесва се Питър. — За какво точно става въпрос?
Дженевив изглежда много доволна от себе си.
— За едно желание, което трябва да се изпълни. — Прилича на зла кралица.
Очите на Крис светят, когато пита:
— Всякакво желание?
— Стига да е разумно — добавям бързо. Изобщо нямах такова нещо предвид, но поне хората искат да играят.
— „Разумно“ е доста субективно понятие — изтъква Джон.
— Иначе казано, Джен няма да може да принуди Питър да прави за последно секс с нея — казва Крис. — За това си мислят всички, нали?
Аз се сковавам. Не си мислех за това, изобщо. Но вече си мисля.
Тревър избухва в смях и Питър го блъска. Дженевив клати глава.
— Отвратителна си, Криси.
— Казах само онова, което всички си мислят!
Вече едва ги чувам. Мисля си само, че искам да играя и да спечеля. Поне веднъж искам да победя Дженевив в нещо.
Имам химикалка, но не и лист, затова Джон разкъсва кутията от сладоледените сандвичи и записваме имената си на парченцата картон. После ги слагаме в празната капсула на времето и аз я разклащам добре. Подаваме си я поред, аз съм последна. Вадя картонче, притискам го към гърдите си, после го отварям.
Джон.
Е, това усложнява нещата. Поглеждам го крадешком. Той внимателно прибира своето парче в джоба на дънките си. Съжалявам, приятелче, но с теб е свършено. Оглеждам набързо останалите, за да отгатна кой е изтеглил моето име, но всички са с покерджийски изражения.