— Значи искаш аз да съм честен с теб, а ти не си честна с мен? — пита той невярващо.
— Не беше така! — Ама какво става тук? Как така скандалът нарасна толкова бързо?
И двамата мълчим за миг, после той пита тихо:
— Искаш ли да скъсаме?
Да скъсаме?
— Не. — Внезапно се разтрепервам, сякаш ще заплача. — А ти?
— Не!
— Но ти ме попита!
— Значи така. И двамата не искаме да късаме, затова просто ще продължим. — Той сяда на стол до кухненската маса и полага глава на нея.
Сядам срещу него. Чувствам го толкова далечен. Ръката ми тръпне да докосне косата му, да я погали, да прекрати този скандал и да го остави зад гърба ни.
Той вдига глава; очите му са широко отворени и тъжни.
— Сега може ли да се прегърнем?
Кимам треперливо, ставаме и аз го прегръщам през кръста. Той ме притиска силно към себе си. Гласът му е приглушен от рамото ми, когато казва:
— Може ли никога вече да не се караме?
Смея се разтреперана, разтреперана и облекчена.
— Да, ако обичаш.
Тогава той ме целува. Устата му трескаво намира моята, сякаш търси някаква утеха, някакво обещание, което само аз мога да му дам. Отвръщам на целувката — да, обещавам, обещавам, обещавам, нека никога не се караме отново. Започвам да губя равновесие, ръката му ме притиска силно и той ме целува, докато не оставам без дъх.
37
По телефона тази вечер Крис казва:
— Изплюй камъчето. Кого изтегли?
— Не казвам. — Веднъж направих тази грешка, казах твърде много на Крис и й помогнах да стигне до победата.
— Стига де! Аз ще ти помогна, ако ти помогнеш на мен. Искам си желанието! — Нейната сила в тази игра е в огромното й желание да победи, но това е и слабостта й. Трябва да играеш на асасини съвсем спокойно, премерено, да не се разгорещяваш прекалено и да не бързаш. Казвам това като човек, който е забелязал всички нюанси, но никога не е печелил, разбира се.
— Може да си изтеглила моето име. Освен това и аз искам да победя.
— Нека си помогнем само при първия рунд — врънка ме тя. — И не съм изтеглила твоето име, заклевам се.
— Закълни се в одеялцето, което не позволи на майка си да изхвърли.
— Заклевам се в моето одеялце Фредерик и двойно се заклевам в новото си кожено яке, което струва повече от проклетата ми кола. Е, моето име ли изтегли?
— Не.
— Закълни се в грозната си колекция от барети.
Сумтя възмутено.
— Заклевам се в моята очарователна и пъстра колекция от барети! Е, ти кого изтегли?
— Тревър.
— Аз Джон Макларън.
— Нека се обединим, за да ги очистим — предлага Крис. — Съюзът ни ще трае само през първия рунд, а после всяка за себе си.
Хм. Дали го предлага наистина, или е някаква стратегия?
— Ами ако лъжеш, за да ме заблудиш?
— Кълна се във Фредерик!
Колебая се, после казвам:
— Изпрати ми снимка на картончето с името и ще ти повярвам.
— Хубаво! Но ти ми прати твоето.
— Хубаво. Чао.
— Чакай. Кажи ми истината. Косата ми много ли е зле? Не е, нали? Джен е просто отвратителна злобарка. Нали?
Колебая се за част от секундата.
— Точно така.
* * *
С Крис сме се смъкнали на седалките в колата й. На един квартал сме от моя. Оттук ще мине Тревър на път към училище, за тренировката по лека атлетика. Паркирахме на алеята пред някаква къща.
— Какво ще си пожелаеш, ако спечелиш? — пита ме Крис. По начина, по който го казва, разбирам, че не мисли, че ще спечеля.
Снощи, докато се опитвах да заспя, се чудих за това желание.
— В Северна Каролина през юни има изложение на материали за приложници. Бих могла да накарам Питър да ме закара. Иначе никога няма да се съгласи. Може да вземе буса на майка си, за да има повече място за материалите, които ще купя.
— Изложение? — Крис ме гледа, сякаш съм хлебарка, която се е промъкнала в колата й. — Ще си похабиш желанието за някакво си изложение?
— Ами все още не съм решила окончателно — лъжа аз. — Както и да е, щом ти си по-умна, какво щеше да си пожелаеш на мое място?
— Ще пожелая Питър никога да не говори пак с Джен. Гадна съм, нали? Не съм ли зъл гений, кажи?
— Зъл, да. Гений, едва ли.
Тя ме блъска с рамо и аз се кикотя. Започваме да се блъскаме, но тя спира рязко и казва: — Три без пет. Време е. — Отключва вратите, слиза и се скрива зад един дъб в двора.
Адреналинът се излива във вените ми, когато скачам от колата, грабвам колелото на Кити от багажника и го бутам няколко къщи по-нагоре. После го оставям на земята и се свличам отгоре му в драматична поза. Вадя бутилка с фалшива кръв, която купих конкретно за целта, и пръскам малко по джинсите си — стари джинси, които смятах да дам в „Гудуил“. Още щом виждам колата на Тревър, започвам да се преструвам, че хлипам. Крис шепне иззад дървото: